Веселин Маринов, е роден в Полски Тръмбеш, на който става почетен гражданин през 2004-та година. Завършил Консерваторията в класа на Петър Димитров, заедно с други големи звезди, като Георги Христов, Ваня Костова, Нели Рангелова. Още като студент, певецът е поканен за вокалист на популярната група „Импулс“, която напуска през 1984-та. Малко по-късно започва самостоятелна кариера. Работи няколко години и в Германия. Голяма заслуга за завръщането на Веселин Маринов в България има големия композитор Тончо Русев, който го забелязва след като печели фестивала „Златният Орфей“ през 1994 г. Заедно с известния поет Евтим Евтимов създават много незабравими албуми и песни, които продължават да се пеят и да пълнят концертните зали навсякъде из страната ни вече десетилетия.
Без съмнение, вие сте един от емблематичните и най-разпознаваеми творци в нашата страна. Възпявате любовта, красотата, ценностите. Трудно ли се изгражда собствен стил?
Не мога да кажа, че е трудно. Според мен повечето изпълнители, които са израснали в последните десетилетия също пеят музиката, която харесват. Друг е въпросът, че тази, която аз обичам и която не мога да подменя или да осъвременя като стил – шлагерът – популярната музика, на която съм ценител и която толкова много хора харесват, изглежда не се уважава от медийното присъствие. Моите песни, реално българските радиа не ги пускат. Дори и емблематични като БГ радио. Даже в разговори с ръководството не могат да ми дадат отговор защо с изключение на поздравителните предавания. Но когато човек обича това, което прави и музиката, която обича, е негова като изпълнение и амплоа, тогава всичко се получава.
Собственият стил е онзи, чрез който разбираш, че музикантът изпълнява музиката, която харесва. Не са малко случаите, не искам да назовавам имена, но много мои колеги пеят песни, които не харесват чак толкова, но пък са стилове, които в момента се котират, особено в поп-фолка. Имам много колеги, на които знам колко им е трудно да прескочат и да превключат. Но това го правят, само защото могат да направят кариера и да станат разпознаваеми.
Някой насочил ли ви е и как? Известно е, че сте започнали кариерата си с друг, доста различен стил?
В началото като много младо момче, още студент в Консерваторията, бях поканен от една от водещите рок групи в България. Отидох, защото много обичах рокендрола. И до ден-днешен слушам този стил. Но видях, че с годините започнах да усещам как имам потребност да пея по-хармонична и по-мелодична музика. Това ме накара да напусна тази група след 4 години и от 85-та насам да изповядвам това, което правя. Създал съм 29 албума и толкова много песни, които хората знаят и обичат. Не искам да променям нищо, но и не може да не съм осъвременил. Защото, когато преди много години Тончо Русев ме покани да изпея горчиво вино, За тебе Българйо, Ти си любовта, Рожден ден, Жена на балкона – големи шлагери, които до ден-днешен всички знаят, тогава музиката, която се харесваше преди 25 години, беше тази. Тук е мястото на изпълнителят да усети моментът да не остане със своята музика в онова време, а да осъвремени този стил, както аз направих. Започнах да работя с по-млади композитори, по-млади поети и се родиха песни като „Лятна жълта рокля“, „Да се събудиш до мен“ и други, които привлякоха и майката, и бабата, и внучката са на един конццерт, което е най-голямото богатство. Имам и няколко национални фен клуба. В разговори с тях виждам млади хора. Всички ми казват, че са започнали да слушат моите песни, благодарение на родителите си и как са прихванали любовта към моята песен
В репертоара ви има доста авторски, фолклорни песни. Какво ви е отношението към този стил и модернизирането му?
Аз имам както авторски фолклор, така и много патриотични и социални песни, които никой не прави в днешно време. Химновете на почти всички български войски. Изпял съм песни за родния край, за полицията и за емигрантите. Тези песни са много социални, не се знаят и не се пускат.
Времето, в което живеем не е патриотично. Хилядите ми почитатели имат потребност от тези песни и затова не съжалявам. Колкото до народните ми песни, те са серия от 7-8 характерни народни песни – тракийски и македонски. Всички те са провокирани от възпитанието, което ми даде Тончо Русев през годините и това, че ме провокира да изпея такива песни. Много пъти съм му казвал, че народната песен е за народните изпълнители, а той ми казваше, че трябва да опитам да ги направя. Преди много години спечелих конкурса „Пирин Фолк“ с една страхотна македонска песен, написана от Тончо Русев. След това спечелих и други награди с народни песни. Няколко от тях станаха много популярни и хората ги искат на бис по концерти, такава е например песента „Без любов“. Скоро не съм правил народни песни, защото Тончо си отиде преди три години и като че ли с него си отиде една много голяма част от онова, което правех тогава и онова, което никой освен него не може да прави.
Не съм от изпълнителите, които много харесват това. Много е деликатно да подхванеш автентичния фолклор. Не искам да обиждам никого, но имам усещането, че когато един изпълнител не може да създаде собствен шлагер, се обръща към популярните песни. Чрез тях те намират популяритет и стават разпознаваеми в обществото. За мен е по-ценно да можеш да направиш популярна авторска песен, а не да търсиш популярност на основата на народния гении.
Малко след като излезе вашата автобиографична книга, в интервю казвате, че сте били прекалено искрен в нея. Но в същото време възможно ли е да се прекали с искреността и не е ли тя основата на изкуството?
Винаги съм бил такъв. От мен няма да чуете фрапантни красиви фрази, които просто да запълват времето. Говоря искрено и отговарям честно на всичко, за което ме питат хората. Казвам, че съм прекалено искрен, защото има лични и прекалено деликатни теми в книгата. Има случки, които не е добре да стават достояние на много хора. Те трябва да останат в личния свят и разказите пред семейството и най-близките приятели. Нещата, които не съм разказвал на никого, но чрез книгата съм разказал на целия свят, са три или четири.
Върху какво работите в момента?
Трудно е да се каже какво точно се случва, тъй като от две годни ни притискат проблемите. Концертите ги няма. Останаха само няколко за през лятото. Участията са около Ново година. Аз бях единствения български изпълнител, който подържеше огромен персонал от балет, оркестър, техници, камиони, техника, складове, цяла структура със счетоводство, организатори и др. Сега това не е така, защото нямаше как през тези две години да оцелея и те да бъдат до мен. Трудно ми е, но не съм притеснен. Просто трябва да оцелеем още малко, да преминат болестите и да започнем да градим всичко на ново. В момента подготвям новото си турне. За първи път няма да бъда с балет, но ще имам страхотен оркестър от музикални музиканти. Репетираме. Плануваме веднага след Великден да тръгнем на турне, вярвайки че до тогава ще се премахнат ограниченията. Ще минем цялата година с юбилейните 40 години на сцена Веселин Маринов.
Как ни се отрази пандемията като общество?
Когато настанат трудни времена, първото нещо, от което се лишават хората е духовността. В клубовете, където се изпълняват рап, поп-фолк и други жанрове с по-груби текстове няма криза. Там публиката отива за да задоволи по-първични потребности. Има голяма група български изпълнители, които докосват потребността на хората към българския език, към хубавата популярна песен, към спомени, към мечти, тъга и радост. Тези изпълните пеят в концертните зали, а там са истинските ограничения. Там всичко се гледа под лупа. Според мен най-потърпевши от всички изпълнители са именно от този ранг – класическата музика, популярният жанр. Вярвам, че потребността на почитателите ми ще надделее над очертаващата се финансова криза. Идва инфлация и вариантите на коронавируса няма да са основен проблем на българските семейства. Проблем ще са финансите. Виждате какво се случва с цените на всичко в момента. Пълна девалвация на парите и тяхната цена. Притесняваме, че хората отново ще си кажат, че първото, от което могат да се лишат е изкуството. В същото време си мисля, че хората наистина имат нужда от духовност.
Тази година направихте страхотни коледни концерти. Колкото и трудно да ни е, не можем без това, което правим. Ще бъде трудно и проходите ще са по-малко, но работа ще има. Не можем да си позволим да вдигнем цената на билетите, защото няма да е честно.
Вече сте дядо. На какво искате да научите внуците си?
Думите няма да ми стигнат за да опиша възхищението, което чувствам към внуците си. Онова място в сърцето ми, което отключиха, е стояло празно и е чакало те да дойдат. Тази любов не е като тази към жената или към майката. Виждайки бездуховния град, в който растем, като част от поколение, което израсна и се изучи в други години, когато всички знаехме много – география, история, математика, мога да кажа, че сега не е така. Сега всичко се купува. Всичко е в интернет. Няма граматика, няма романтика… Тази дума придоби друг смисъл. Сега дори не звучи добре да кажеш на някого, че е романтичен или сантиментален. Всичко е интерес. В днешно време никой не пита какво стана с току-що уволнения директор, който е наш приятел, а питаме кой е новият. Животът стана много интересчийски и не такъв, какъвто искам да живея. Усещам, че това не е моят свят. Усещам как започвам да се затварям в едни четири семейства, приятели, моето и до там. Нямам потребност да излизам, за да се разочаровам от поредните случки, грубостта, от липсата от елементарен страх от закон и анархията, която е навсякъде. На фона на всичко това са тези крехки създания, които идват на бял свят. Искам да пораснат и аз да не остарявам. Да ги кача на задната седалка, да ги запаша с коланите и да ходя да им покажа България. Да им покажа героите ни, историята, да им покажа кои са бабите, дядовците и от къде са тръгнали, за да могат да стъпят здраво и да се гордеят с имената и страната ни. В момента е страшно. Младите не знаят елементарни неща. Много е страшно, когато нямаш възпитание и необходимост от духовна храна. Тази примитивност на оцеляване до насъщния, води до тези празни места в главите ни и липсата на интерес към това духовно обогатяване на всеки един от нас. Младите хора, които не знаят какво е било, те растат във време на нисък морал, на телевизия, която излъчва само убийства и престъпност. Може да станат добри хора, ако имат добра семейна основа, която да ви е възпитала от малки да знаете какво да искате от живота, а не интернет да ви погълне в света на негативните неща. Ще отделя време да разкажа на внуците си за това, толкова време, колкото не съм отделял за нищо друго до сега. Искам да знаят, че България не е само псувни в ефир, ориентализми и чалга.
