От Скопие направиха изкуствена засада на Кирил Петков. Румен Радев също се включи. Пендаровски прие ОМО Илинден. Драги Георгиев предложи историческата комисия да си почине 2-3 години. Ковачевски и Османи заминаха за Брюксел. Радев изрази мнение, че посещението на Петков в Скопие е било преждевременно. Всичко това – в чест на „съвместното“ честване на Гоце Делчев. Вижте – нека да бъде ясно за всички, включително за премиера: такъв е цикълът на българо-македонските отношения. Някой се засили да направи нещо хубаво за България и Македония. Изговорят се доста хубави думи. Тръгне една хубава емоция на очакване за разведряване…
Следващият етап е предначертан. Мощните лобита, преживяващи от конфликта между София и Скопие се активират като по поръчка. Не като – активират се по поръчка. Техният бизнес зависи от това да се оплюваме от двете страни на Деве баир. Конците, за които са завързани голяма част от тези „експерти“ по българо-македонска омраза се простират до Москва и Белград – където стоят по-важните кукловоди. Някой от двете страни направи неприличен жест… „А-а, така ли мамицата ви“ – ревнат от другата страна. Шоуто на поредната режисирана свада е в ход.
Сериозен проблем на Петков е, че е зле осведомен за цялата тази срамна история, а на всичкото отгоре е и голям оптимист. Време му е да проведе няколко сериозни разговора на скрито – не с македонските си колеги. А с българските си предшественици. През 1992 г. Филип Димитров призна независимостта на Македония. Бяхме първи в света. Признахме Македония без уговорки. На другия ден тръгнаха лакърдиите. „Признаваме държавата, но не признаваме нацията…“ „Признаваме Македония, но не признаваме македонския език…“ И т.н. Лакърдиите тръгнаха и в Скопие – първо по-приглушено, после – все по-арогантно…
През 1999 г. Иван Костов подписа с Любчо Георгиевски двустранна декларация за отношенията между двете страни. Една от позициите в нея беше отказът от малцинствени претенции. Това не пречи и до ден днешен да се замерваме с малцинствени претенции. Нормални ли сме? Държави ли сме или бантустани? Малко по-късно Любчо Георгиевски бе свален от власт от бунта на албанците. Заедно с него си тръгна и разбирателството между София и Скопие. Груевски най-нахално си говореше – „Е, не знам какво е подписвал Любчо – с него си приказвайте…“
Симеон Сакскобургготски почти публично отказа да обсъжда и да се занимава с Македония. Той бе в детайли запознат с това, което днес и утре с големи горчиви лъжици ще гълта Кирил Петков – а преди него гълтаха предшествениците му. Стената между София и Скопие е по-здрава и по-дълговечна от Берлинската. Просто защото Студената война на разделена България не е свършвала и няма скоро да свърши. За това се грижат както традиционните „приятели“ на България в Москва, Белград и някои други столици, така и многолюдни групи български и македонски измекяри, препитаващи се от братската/братовчедската кавга.
За кавгата се грижат – за съжаление – и немалък борй искрени и почтени наши сънародници, дълбоко травмирани и наранени от последователните провали на българската кауза в Македония от повече от век насам. Тези хора искат историческа реабилитация на истината, но са толкова емоционални и безутешни, че са дежурна и лесна плячка на измекярите, препитаващи се от българо-македонската свада. Днес имаме нещо повече от наранени и безутешни носталгици по българската кауза в Македония. Днес имаме – за първи път от много години насам – едно масово обществено мнение в България, подгрято от очакването – „Абе, онези ще клекнат…“ Такова очакване подхранват и удбашките глашатаи в РС Македония. Подгрява се общественото мнение и от кръчмарските глашатаи на балканския бабаитлък. „Кои бе, тия ли…? Сега ще им се стъжни на тия…“ Като не можем да го „стъжним“ на големите, да си раздаваме шамарите на „малките“…
Кирил Петков няма да се измъкне от този порочен кръг с единия гол ентусиазъм, с който тръгна за Скопие преди две седмици. Не бих искал да решаваме своите собствени национални проблеми с чужда помощ, но на този етап не виждам друг изход от ситуацията. Най-доброто нещо, което може да направи българският премиер е следното. Първо, да разбере самият той за какво става дума – да разбере системата на хроничната българо-македонска свада. Второ, да формулира международно конвертируеми български претенции към Скопие като условие за вдигане на ветото. Досега те не бяха формулирани като хората – било от некадърност, било по поръчка. Тези претенции трябва да бъдат резултат на добре осмислен национален интерес. Трето, да ангажира партньорите на България в ЕС с разбирането и с мотивацията да изискат от Скопие удовлетворяването на тези претенции. Ако успеем да ги убедим, че те са важна част от спазването на критериите за членство в съюза.
Според мен най-значимата част от тези претенции са свързани с премахване езика на омразата към България, заложен в държавната доктрина на Скопие в средата на миналия век. Този език на омразата има явни, очевидни, лесно доказуеми рецидиви. В правото си сме да изискваме тяхното премахване от официалните институционални прояви на македонската държавност.
Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора, заглавието е на редакцията.
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
