Падането на дрон край Кардам отново постави въпроса доколко България е подготвена да защитава въздушното си пространство. Самият инцидент предстои да бъде изяснен, но той е добър повод да се погледне към един по-стар и много по-сериозен проблем – състоянието на българската противовъздушна отбрана и липсата, или по-скоро отказът, от модернизация.
В интервю за БНР бившият заместник-министър на вътрешните работи, дипломат и експерт по национална сигурност Иван Анчев посочва, че България е пропуснала редица възможности да изгради модерна противовъздушна отбрана.
„Спешните мерки трябваше да ги предприемем преди 5 или 10 години, най-вече след започването на пълномащабната агресия на Русия срещу Украйна през 2022 г. Но още преди това – през 2014 г., трябваше да ни светне червената лампичка. Ние изпуснахме редица възможности, военно-политически възможности, да изградим една добра и стабилна противовъздушна отбрана на България. В момента е всеобща тайна, че България се явява най-слабото звено от източния фланг на НАТО и това до голяма степен е продиктувано от тези късогледи решения, които редица правителства – и служебни, и редовни, взимаха, а именно да запазим старата съветска техника C-300, да пропуснем възможността да дадем тези системи на воюваща Украйна, които им бяха особено необходими в първите дни на войната, и вместо тях да вземем модерни системи, така че да започнем да изграждаме една стабилна система за противовъздушна отбрана“, посочва Анчев.
Самото наличие на С-300 не е проблем. Проблемът е превръщането на тази система в аргумент да не се прави достатъчно за изграждането на нова, интегрирана противовъздушна отбрана.
Съвременната ПВО не е една ракетна система. Тя включва радари, командни центрове, средства за откриване и проследяване, различни типове ракети, противодронови системи, радиоелектронна борба и изтребителна авиация, които трябва да работят като една система.
Точно тук България изостава.
Вместо постепенно да замени остаряващата съветска техника с модерни системи, държавата години наред се опитваше да удължава живота на въоръжение, проектирано за друга епоха и за друга военна среда. Това не е стратегия за модернизация. Това е отлагане на модернизацията.
Войната в Украйна показа колко бързо се променя въздушната заплаха. Евтини дронове могат да се използват масово, а ракетите и безпилотните системи поставят различни изисквания към противовъздушната отбрана. Една държава не може да разчита само на наследени от СССР способности и да очаква, че те ще бъдат достатъчни срещу съвременна въздушна заплаха.
Това следва и другият важен въпрос за българското въоръжение – какво се случва с изтребителите F-16.
България инвестира милиарди в придобиването на нови американски изтребители. Това беше едно от най-важните решения за модернизацията на ВВС. Но закупуването на самолетите бе само началото. Те трябва да бъдат усвоени, а това означава достатъчно обучени пилоти, инструктори, технически състав, инфраструктура и процедури.
Иван Анчев поставя под съмнение темпа, с който българските пилоти достигат необходимото ниво за F-16, и посочва разликата с подготовката на украинските пилоти.
„Трябва да се знае дали има опити за нарушаване интегритета на част от софтуера на тези самолети. Да излязат ВВС ръководни представители и да кажат дали е така или не е така. Защо нашите пилоти, които се изпращат там – от огромната бройка, която изпращаме, само двама до момента са лицензирани да летят на F-16. В същото време украинските кандидати отиват в САЩ и за между 6 и 12 месеца биват обучени да водят реален бой в небето. Това са важни въпроси, на които трябва да се даде отговор пред обществото“, смята експертът.
Военновъздушните сили трябва ясно да кажат колко български пилоти са изпратени на обучение, на какъв етап се намират, колко са придобили необходимите квалификации и какви са причините за забавянето, ако има такова.
Същото се отнася и до евентуални проблеми със софтуера на самолетите. Ако има данни или съмнения за нарушаване на интегритета на софтуера, това трябва да бъде проверено. Ако няма такива данни, обществото също трябва да го знае. Въпросът не бива да остава в сферата на слуховете.
Тук обаче има и по-голям проблем.
От години съществува основателно обществено подозрение, че част от българската военна система не гледа с одобрение на прехода към западно въоръжение и модернизацията. В подкрепа на тази теза са значителните разходи за отбрана, които се отпускат, докато България все още има ограничени реални военни способности.
Трудно е да се говори за успешна модернизация, когато едновременно пазим МиГ-29 и С-300, а новите F-16 тепърва трябва да бъдат пълноценно усвоени.
Трудно е и да се обясни и защо държава, която е член на НАТО повече от 20 години, продължава да поддържа толкова голяма зависимост от техника и инфраструктура, наследени от съветската епоха.
Тук не става дума за политическа или историческа неприязън към руското въоръжение. Става дума за неговата възраст, поддръжката, ограниченията му и съвместимостта му със съвременните системи на НАТО.
С-300 и МиГ-29 са създадени в друга технологична и стратегическа среда. Затова България не може да превърне тяхното запазване в самоцел.
Инцидентът край Кардам е поредното напомняне, че въздушната сигурност не е абстрактна тема. България се намира на източния фланг на НАТО и е непосредствено близо до зона на активна война. Това изисква не просто повече пари за отбрана, а способност тези пари да бъдат превърнати в реални военни възможности.
Години наред политици и военни не успяха да изградят модерна противовъздушна отбрана. И обществото има право да знае защо.
