Европа трябва да се концентрира много повече върху собственото си военно производство и върху собствените си усилия за отбрана. Това е основният извод от интервюто на европейският комисар по отбраната и космическото пространство Андрюс Кубилюс в Брюксел вчера за Европейския нюзрум. В него той очерта тревожна картина за баланса на силите между Европа, Съединени американски щати и Русия – и постави въпроса за бъдещето на европейската сигурност в нова, по-несигурна глобална среда.
Данните, които той представя, са показателни за мащаба на проблема. Докато Русия произвежда над хиляда крилати ракети годишно и насочва почти целия си военен ресурс към войната срещу Украйна, Европейският съюз остава значително назад – с под 300 произведени крилати ракети и нулево производство на балистични ракети за същия период. В същото време САЩ, които традиционно осигуряват значителна част от отбранителния капацитет на Европа, вече са изправени пред изчерпване на ключови запаси, включително системи като „Пейтриът“, а възстановяването на производствения капацитет ще отнеме години.
Този дисбаланс се допълва от структурна зависимост. Европа продължава да разчита в голяма степен на американски системи – от стратегически въздушен транспорт и въздушно зареждане до сателитни и командни системи. Според Кубилюс около 40% от европейските оръжия досега са били закупувани от САЩ. Но променящата се стратегическа доктрина на Вашингтон – често описвана като „НАТО 3.0“, с фокус върху Индо-тихоокеанския регион – поставя под въпрос устойчивостта на тази зависимост в дългосрочен план.
На този фон идеята за Европейски отбранителен съюз вече не изглежда като институционална амбиция, а като стратегическа необходимост. Според Кубилюс Европа трябва да изгради не просто координация между 27 национални армии, а реална, интегрирана военна сила на европейско ниво – по качество сравнима с американските постоянни сили за бързо реагиране.
Ключовият проблем обаче не е само военен, а и организационен. Европа не разполага с единен механизъм за бърза реакция при кризи – своеобразен „playbook“, който да определя ясно кой какво прави, кого мобилизира и как се активира взаимната помощ. Именно тази липса на оперативна яснота превръща съюза в бавен и фрагментиран участник в свят, в който конфликтите се развиват бързо.
В отговор на това Кубилюс предлага концепция за по-гъвкава архитектура на сигурността, която може да надхвърли настоящите рамки на Европейски съюз. В нея биха могли да участват и страни извън ЕС – като Обединеното кралство и Норвегия – както и Украйна, чийто военен опит вече се превръща в стратегически ресурс за целия континент. Подобна структура би могла да бъде формализирана чрез междуправителствен договор по модел, близък до Шенген, извън ограниченията на Лисабонския договор.
Идеята не е нова, но контекстът е различен. Още през 2018 г. френският президент Еманюел Макрон и бившият германски канцлер Ангела Меркел обсъждаха необходимостта от Европейски съвет за сигурност – по-тясно ядро от държави, което да взема стратегически решения по „големите въпроси“.
Днес тази идея се връща с нова спешност. Причината не е само войната в Украйна или напрежението в Близкия изток, а по-дълбока трансформация в глобалната система за сигурност – в която Европа вече не може да разчита, че външен гарант ще компенсира нейните структурни дефицити.
В този смисъл въпросът не е дали Европа трябва да се въоръжава по-самостоятелно, а дали ще успее да го направи навреме. Защото ако тенденциите се запазят – при изоставащо производство, фрагментирани решения и намаляваща външна подкрепа – цената на забавянето ще бъде много по-висока от цената на реформата.
Европейският отбранителен съюз вече не е политическа опция сред други. Той се превръща в тест за това дали континентът може да действа като стратегически субект в свят, в който сигурността отново се измерва с индустриален капацитет, военна автономия и способност за бърза реакция.
