Оставката на Борислав Сарафов не дойде нито навреме, нито по убеждение. Тя не беше плод на внезапен морален катарзис, нито на осъзната отговорност към институцията. Тя беше изтръгната — под натиск, след дълго протакане и в момент, когато политическият вятър рязко смени посоката.
Години наред Бойко Борисов и Делян Пеевски демонстрираха удивителна институционална слепота по отношение на казуса „Сарафов“. Докато обществото протестираше, докато съдебни решения от върховни инстанции поставяха под съмнение легитимността му, политическото статукво удобно мълчеше или направо защитаваше неговото присъствие. Днес същите тези фигури говорят за „достоен акт“ и „процес по законност“, сякаш колективната памет има кратък срок на годност.
В позиция от ГЕРБ заявиха: „Оставката на Борислав Сарафов е достоен, но закъснял личен акт.“
А от ДПС заявяват: „Рокадата на и.ф. главен прокурор е процес по изпълнение на конституционните и законови норми в независимата съдебна власт и в частност в прокуратурата на Република България.“
Истината е по-проста и далеч по-неудобна: ако имаше политическа воля, Сарафов нямаше да остане нито ден извън рамките на закона. Вместо това той се превърна в символ на институционалния инат и политическата протекция. Прокуратурата — призвана да бъде стожер на законността — се оказа заложник на зависимости, а прокурорската колегия демонстрира поведение, което трудно може да се нарече независимо.
На този фон неимоверните усилия на опозицията, и най-вече в лицето на ПП–ДБ, както и действията на служебната власт изглеждаха като опит да се пробие бетонна стена. Стигна се дотам, че силният човек в партията на Румен Радев, която спечели изборите с убедително мнозинство, Иван Демерджиев, оказа директен политически натиск и дори му даде краен срок:
„Времето на снишаване и договорки свърши“ “Що се касае до Сарафов – днес е последният шанс за оставка!“, написа в социалната мрежа фейсбук Демерджиев.
И именно тук се крие отговорът на въпроса: Сарафов не реши да напусне — той беше принуден да го направи.
Ако оставката беше подадена след изтичането на законовия срок или след първите съдебни решения, тя можеше да бъде тълкувана като акт на институционална отговорност. Но след отказ да се съобрази с решения на върховни съдилища и след игнориране на общественото недоволство, днешното оттегляне изглежда по-скоро като тактическо отстъпление, отколкото като принципна позиция.
Не по-малко показателна е и реакцията на досегашните му политически „гаранти“. Борисов и Пеевски днес се стремят да пренапишат собствената си роля — от защитници в наблюдатели, от фактори в коментатори. Това е класически опит да се яхне вълната на общественото недоволство, след като дълго време си стоял от грешната ѝ страна.
Смяната на политическата конфигурация обаче промени правилата на играта. Без чадър, без политическа подкрепа, Сарафов се оказа в ситуация, в която оставането на поста главен прокурор вече носи повече рискове, отколкото ползи. И тогава оставката се превърна в единствения възможен ход.
Този случай няма да остане просто епизод от вътрешнополитическата хроника. Той е симптом — на завладени институции, на размита отговорност и на зависимост между властите. И ако има някакъв извод, той е, че натискът — обществен и политически — все още може да произвежда резултати. Но цената за това остава висока: години на ерозия на доверието и поредно доказателство, че законността в България често идва със закъснение.
