През 2022 г. разказът на Здравка Евтимова “На Димитър – поет” спечели в САЩ категорията “Най-добър разказ с научнофантастични елементи”. Това стана след гласуване от читатели и писатели на научнофантастична литература на платформата Critters. Евтимова посвещава разказа си на поета Димитър Миланов от село Кладница, Пернишко.
„Поезията на Димитър Миланов е едно вълшебно пространство, и затова посветих този разказ за него“, казва Евтимова в интервю пред БНР. „Бях чела негово стихотворение, в което имаше една забележителна фраза: „Ще затворя земята след себе си“… Това изречение не мога да го забравя!“, допълва Евтимова, на която сега предстои публикация на роман в САЩ, който няма да бъде издаден в България.
За този разказ са гласували много читатели.
Да. Питах моя издател, който ми каза, че не само читатели, но и издатели на научнофантастична литература са гласували за него. Важното за мен е, че издателят ми (публикува разказа ми в литературно списание, на което е собственик, и е работил в екипа на „Игра на тронове“ и „Живите мъртви“) ми каза, че би желал да издаде мой роман, който аз съм писала на английски език. „Той носи моето мълчание“ – това е стих от стихотворението „Нямото момче“ на Федерико Гарсия Лорка. „Той може да носи мълчанието ми като пръстен на малкия си пръст“. Така нарекох романа – фантастичен, странен, много странен – за извънземна цивилизация, която живее е подсъзнанието на хората. Най-главният представител на тази цивилизация е Смъртта. В романа имаше различни сюжетни линии – в крайна сметка Смъртта може да приема формата и на малко дете, и на много красива жена.
Обикновено в литературата Смъртта е красива жена. Така е и в живописта.
Тук е и като малко дете. Затова тези, които могат да идентифицират кой е главният човек на тази цивилизация, се натъкват на малко дете. Те не могат да убият малко дете.
Ще го издадете ли в България?
Да го превеждам на български – не! Много е трудно. Нека да излезе в Щатите. Добрите намерения винаги са добри, докато се осъществят. Нека се осъществят, да видим дали ще стане.
Сега какво пишете?
Снощи направих разказа „Пешан“ – за платформата offnews.bg.
Два пъти месечно как успявате да напишете оригинални, нови разкази? Как идва това вдъхновение?
Идва, като имам свободно време и като ме притиснат толкова много грижи, че да не мога да си кажа името. Единственото свободно пространство е човек да седне и да пише!
Колко разказа излязоха до сега в платформата?
Не мога да си спомня колко, защото дори и никога никъде да не ги публикувам, аз ще продължавам да пиша
Издавате ли на хартиен носител тези разкази?
Някои – да, някои – не. Няма правило. Избирам тези, които са най-четени. Аз ги променям, нищо не е заковано. След като ги прочета отново, съвсем друго мога да направя. Разказът е роден за хора, които имат толкова малко време… Той е просто най-хубавото нещо – като хляб за гладния, когато умира от глад.
Как става така – отива ли си музата, има ли случай, в който нямате вдъхновение?
Аз смятам, че писането е аномалия и може да се окаже болестно състояние. Защото пишейки, човек не печели пари, просто не се вписва в изискванията на нашето напрегнато време. Като вложиш труд да получиш съответно заплащане, може да спечелиш, но да – понякога и получаваш. Но от него ако живееш, на третия ден трябва да залиташ от глад, а на четвъртия ще си мъртъв, и това го казвам съвсем сериозно!
Ако аз знам, че трябва да се издържам от писане, сигурно няма да искам да пипна и да погледна лаптопа. Но тъй като знам, че то идва като дъжд, който чакаш за градината, за дърветата, или идва като някоя градушка, която не може да понасяш, обаче я описваш, защото те боли… Или идва като юмрук в зъбите и трябва да ходиш да се лекуваш и… разказът ти е лечението!
Има ли случаи, в които да има и суша?
Ако си богат човек, тогава сигурно не суша ще е, а такъв период на засушаване, че планетата ще се пръсне на парчета от липса на дъжд. Но ако човек е много богат и се чуди вече за какво да пише, тогава може. Но при мен е аномалия.
Тоест както е в големите романи – ако продадеш душата си, талантът секва, отива си. Ако започнеш да слугуваш на комерсиалното.
Мисля, че човек, който започва да служи на която и да е идея, ако не изгаря вътрешно от нея, ако не смята, че може да си даде живота за нея, ако не може да се разболее за нея, и пише за нея, то тая аномалия ще изчезне. Може би това е лечението от тази болест, писането. Да пишеш, за да слугуваш на някого. Да пропагандираш нечия идея, без да я обичаш. Това е единствената противоотрова на аномалията писане, защото то те преследва.
Сега, в тази бездуховност, това ли е нашето лечение?
Смятам, убедена съм, че в историята на човечеството, в най-тъмните, най-мрачните, най-противните години са се раждали най-големите гении. Мисля, че точно сега са годините, когато в тая жестокост, в тая агресия, ще има едно съзнание, което ще каже: „Това е несъвместимо с мисията на човечеството – да става по-човечно“. Убедена съм в това!
Интервюто на Даниела Стойнова от БНР с писателката Здравка Евтимова можете да чуете ТУК.
Още актуални интервюта – четете тук
