Сложна ситуация – още преди да е сформирал екипа си, президентът Румен Радев ще трябва да сформира служебно правителство. Освен това му липсва и политически опит, което пък той смята за свой позитив. Доколко това е така?

Церемониите вече приключиха. Днес вече влизаме в ритъм и сигурно съзнанието за отговорността натиска новоизбрания държавен глава. Той няма много време да се учи в движение. В него е инвестирано много доверие. Това освен, че е плюс е и голяма тежест и изисква бързи действия. Както той се изрази: „Аз не съм човек на думите, а на делата”. Тези дела трябва да покажат възможността за справяне в ситуацията, в каквато се намираме днес – остра конфронтация, мобилизация на т.нар. две големи партии. В България, когато казваме „големи” трябва да бъдем много внимателни. В исторически план у нас, може би с 1 и половина изключения – БСП и ДПС, останалите не винаги гарантират тази големина. Имам предвид, връщайки се още от самото начало на т.нар преход – двоен преход към либерална демокрация и пазар, такава съдба споделят и СДС, и НДСВ. Това са формации, които растат изключително бързо, дават възможност за един дълъг хоризонт, за стабилност и създават илюзията за дълготрайност. До момента, в който при тях не започна процеса на имплозия. Риториката, на която сме свидетели е остро конфронтационна, с малко са пресечните точки на консенсус. Това подсказва, че кампанията ще бъде крайно изнервена. Моето мнение е, че социалистите се опитват да капитализират това усещане за възход, докато ГЕРБ се опитва да спре процеса. ГЕРБ се намира в „плато” – след стремглавото покачване през всичките тези години, сега по-скоро се опитва да лимитира щетите от несполучливите избори.

Вчера на форума си, ГЕРБ това направиха – анализираха грешките си в президентската кампания. Обещаха си да бъдат по-активни в социалните мрежи, да се срещат лице в лице с хората, да громят фалшивите новини и троловете и да не говорят повече за магистрали. Доколко това е напипване на верния тон?

Струва ми се, че ако обърнем отзад напред дневния ред на обществото, ще видим че България не прави изключение в по-големия контекст. Водещите теми на обществения дебат включват няколко ключови проблема. Първата тема, очевидно за нея ще се говори, тя захлупва всички останали, е темата за сигурността на обикновения гражданин. Имам предвид неговата материална, физическа сигурност, във всичките й аспекти. Това е общоевропейски проблем. Втората голяма тема, която според мен е много важна, е темата за огромните неравенства. Тя стана особено чувствителна и болезнена, защото е изнесена на показ. И естествено – темата за липсата на справедливост, усещането в България за липсата на справедливост.

Във всяка предизборна кампания е много лесно партиите да ни обещаят, че ще тушират несправедливостта, неравенствата и липсата на сигурност. И какво от това? Такива обещания чуваме.

На мен ми се струва, че се намираме в нова ситуация, защото видяхме резултатите от проведения референдум. Там, където считам, че се наблюдава голяма динамика, е тази ниша на голяма част от обществото, която е разочарована и търси алтернативен глас. Тоест, големите партии биха сгрешили много, ако подходят стандартно към ситуацията. Към момента усещането на глобално ниво, а и в България, е че ще се случват едни тектонични процеси на преформатиране. Външният министър на Германия, заместик-канцлерът на нашите партньори в ЕС, са притеснени, защото виждат едни глобални промени, които произтекоха от промяната в САЩ, но също и промените в самия Съюз. Нека не забравяме, че тази година ще се вземат най-малко три ключови решения в три ключови държави от ЕС, от които зависи как ще изглежда този съюз. Аз не съм песимист, аз просто не считам, че България ще бъде подмината от вълната, която залива Западния свят, вълната на национал-популизма в различните му варианти. Следователно, тези настроения имат отглас в България.

Казвате, че се намираме в нова ситуация. Има ли в България партия, която би могла да отиграе в своя полза тази нова ситуация? И ако успее да я отиграе в своя полза, това добре ли ще е за хората?

До момента виждаме добре познати играчи, които се опитват да се нагодят към тази нова ситуация. Някои път се различават от техните сродни формации от Европа – визирам например социалистите и дебата с миграцията. Едни са нещата, които се случват на ниво Брюксел, в глобален мащаб. Нека бъдем честни – това, което наблюдаваме е популистическа контрареволюция на масите, които са страшно недоволни от своите елити. Те са недолни, защото считат, че местните елити, независимо колко са добри, не допринасят за общото благо. Тоест, масата се чувства изоставена. Тя счита, че тези елити се самообслужват и по този начин изпразват партиите от съдържание. Питате дали в България има формация, която да обере подобен тип настроение. Социологията доскоро ни показваше, че динамиката в тази посока отива при т.нар. патриотични и националистически формации. Българският им вариант обаче съществено се различава от Централна и Западна Европа, те не успяват да уплътнят тази ниша напълно. Моето инстинктивно усещане е, че вероятно 20-30% от гласоподавателите биха подкрепили проект, който да капитализира именно тези проблеми, за които говорим – липсата на справедливост, усещането за несигурност, усещането за това, че старите елити не са адекватни на дневния ред.

Изборите обаче са след 2 месеца. Има ли време за такъв проект?

За мен това е негативна динамика, не е позитивна. Не ми се струва, че някой ще успее толкова бързо да създаде структури, да стане структурен играч, който да ги преформатира. Виждаме, че в дясно се появяват изключително интересни субекти, които поставят много болезнени теми, които са много релевантни за България – корупция, неефективна съдебна система и т.н. Проблемът обаче е с тяхната електорална подкрепа – дали те говорят на разбираем за по-широките маси език. Не трябва да си мислим, че можем да бъдем изключени от глобалната динамика. През 80-те години само Симпсън (бел.ред. анимациони герои – семейство Симпсън) предрекоха, че Тръмп ще стане президент, едва ли някой е предполагал, че вниманието във Франция ще бъде насочено към Марин Льо Пен. Популизмът в крайна сметка е идеология – считам, че има един момент, който основните играчи в България ще започнат да имитират. Един наш колега политолог – Кас Муде, още от началото на своята кариера прогнозира, че това ще се случи в Европа. Тогава всички считаха, че той се занимава с т.нар. „маргинални политически движения”. Вчера погледнах неговия акаунт в социалните мрежи – след изборите в САЩ той пише: „От изследовател на маргинални, съм се превърнал в изследовател на мейнстрийм политики”. Защо казвам това? Има голяма опасност „програмните партии” (ориентирани около идеология) да се изкушат да се плъзнат по тангентата „ние, хората”. Сърцевината на тази идеология е „чистият народ спрямо корумпирания елит”. Голямо е изкушението, ако вие сте традиционен политически лидер, да се плъзнете по тази тангента, защото това ще осигури най-малкото възможността да се възползвате да вдигнете своя електорален резултат. Друг е въпросът какво ще се случи в България, защото може да се стигне до патова ситуация, при която да не можем да гарантираме, че една от страните ще вземе връх и ще може да създаде стабилна алтернатива за управление, което да се справя с предизвикателствата.

Колко близо сме до този риск, защото като че ли от все повече анализатори започва да се прокрадва тази теза, че предстоят избори, които няма да дадат резултат – няма да може да бъде съставено стабилно правителство и съответно на есен ще има още едни?

Много ми се иска да бъда оптимист, но към сегашната ситуация, ако не се случи нещо извънредно, моето усещане е, че се намираме доста близо до спиралата на избори до дупка. Връщам се към основната си теза, че нишата на протестния вот, ще бъде преразпределена. Вероятно и двете големи партии си дават сметка за това – едните, ГЕРБ отичат постоянната загуба и отлив на гласове, а от друга страна социалистите отлично знаят, че резултатът от президентските избори не е гаранция. Това не са гласовете на хора, които задължително се движат в ляво. Тук говорим за проблема, който очертава контурите на патовата ситуация. В нея вероятно ще влезем и от нея по някакъв начин ще трябва да излезем.

Каква е ролята на президента Радев в тези процеси? Доколко комфортно ще се чувства той при изпълнение на задълженията си през следващите месеци? Доколко ще успее да излезе от орбитата на БСП?

Вероятно няма да се чувства комфортно, поне от нещата, които демонстрира до момента. Моето притеснение е, че външната среда ще го провокира, ще видим дали той ще успее да създаде собствен властови център или ще се ограничи в правомощията си. Това, което ми се струва утежняващо обстоятелствата е, че всички заинтересовани трети страни, от типа на Русия, ще се опитват да тестват ситуацията и той ще трябва да доказва това, което каза публично. Тоест, нашият ангажимент, независимо, че в НАТО и ЕС предстоят трансформации, е да се задържим в тази орбита. Няма да е лесно, но вярвам, че няма да тръгнем в по-различна посока, от тази, която считаме за стратегически важна – нашата принадлежност към Западния свят.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!