10 януари, протест

През отминалото лято мнозина търсиха паралели на протестите от миналата година с тези през 96-97-а.  Даже някои хора ми пращаха снимки, та да ме убедят, че е същото и се сърдеха, когато обяснявах, че не е.

Бях на протестите преди 25 години; бях и на сегашните. Има прилики, но разликите ми се виждат по-важни.

През 96-97-а имаше финансова, икономическа и продоволствена криза, пряк резултат от некадърното и корумпирано управление на БСП на Жан Виденов. Няколко банки фалираха (или бяха фалирани), парите на хората се обезцениха, практически бяха откраднати от върхушката. Нещо като КТБ, но умножено по 10.

По магазините липсваха стоки от първа необходимост – хляб, мляко, месо, цигари, а каквото го имаше, струваше майка си и баща си. Например един матрак струваше 250 000 лева, което беше годишната ми заплата като криминален репортер във вестник „Демокрация“.

България беше в тотална международна изолация. НАТО като перспектива изобщо не съществуваше, а ЕС беше някъде в далечното бъдеще, нещо като сега за Македония, даже още по.

В управляващата партия Жан Виденов си отиваше и течеше безпощадна битка за власт.

Президентът Жельо Желев караше последните дни на мандата си, а новоизбраният Петър Стоянов още не беше положил клетва.

Но най-важните разлики между 96-97-а и 2020 бяха две. Първо, имаше висока степен на обществено съгласие, че така повече не може. И второ, имаше политическа сила, която беше в състояние да поеме отговорност и да води страната – СДС.   

През 96-а въпросът беше не толкова кой ще смени БСП. Всички, дори и комунистите, разбираха, че идва СДС. Основният въпрос беше да бъде спряно свободното падане. Политическата програма също беше ясна – България да заприлича поне малко на западна страна.

Което и стана, четвърт век по-късно България в една или друга степен е по-близо до западния модел – с всички негови недостатъци и с нашата неспособност да поддържаме докрай онова, което изкара хората по площадите тогава.

Но не беше лесно.

Страхът за бъдещето и волята да променим живота си даде енергията на протестите от зимата на 96-97-а. Кулминацията беше на 10 януари 1997. Тогава около Народното събрание се събраха над 100 000 души и искането си беше съвсем конкретно – БСП да се маха и избори.

И аз бях там вечерта на 10 януари, на задния вход на парламента. На работа, но и по убеждение.

Вечерта полицията отблъсна опита на протестиращите да влязат в Народното събрание със сълзотворен газ, дни след това очите ми течаха.

А през нощта полицията би останалите пред парламента хора по начин, по който, ако се прилагат днешните стандарти и ако имаше днешните гласовити защитници на правовия ред, направо трябваше да закриваме държавата.

Но не я закрихме, а погледнахме напред.

На нас, които бяхме там тогава, сега ни се струва, че всичко е казано, написано, изговорено.

Но изглежда, че наистина паметта ни е къса.

Всичко, което сега го имаме като даденост, не е паднало от небето.

И даже няма гаранция, че винаги ще го има.

Това е и приликата  между тогавашните протести и миналогодишните – енергията.

За съжаление, само енергия не стига.

Трябва и да знаеш какво искаш.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!