България е родила много таланти в областта на литературата, но има един, който в различни жанрове е създал шедьоври, станали задължителни за познаване от всеки, който желае да се нарича българин. Заради многостранния си литературен талант и мащабните си по влияние и въздействие творби Иван Вазов е получил прозвището Патриарх на българската литература.
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот, в семейството на Съба и Минчо Вазови. Баща му е средно заможен търговец, в чието семейство на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, на общественика и политик Борис Вазов, а също на доктор Кирил (Кирко) Вазов.
Освен поет и писател, Вазов е бил академик от Българската академия на науките, министър на народното просвещение, председател на Окръжния съд в Берковица. След освобождението е живял в Пловдив, София и Одеса. Основава и пише в редица печатни издания. Литературното му творчество е почти всеобхватно, като пловдивският му период е особено плодотворен. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.
Вазов си отива от този свят на 22 септември 1921 година в София, Царство България, като смъртта му представлява неизмерима загуба за родната литература. Сред всички толкова български творби, които той ни е завещал, има една, с която всеки от нас е израсъл, и именно тя е най-подходящата за отбелязването на паметта на гениалния писател и поет.
Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
