2022: Годината, в която се опитаха да скрият истината от българите

През 2022 многократно повтаряха каква икономическа катастрофа е сполетяла България заради кабинета „Петков“. Истината за това се оказа много различна. Както и за много други неща. Нищо чудно: 2022 бе годината на Горгий.

Софистът Горгий се прочул в древна Атина с дълбокия си скептицизъм. Той твърдял: нищо не съществува; дори и да съществуваше, нямаше да научим за него; дори и да можехме да научим нещо за съществуващото, нямаше да можем да го разкажем на другите. С тези възгледи Горгий не само минавал за мъдрец, но и си преживявал добре. Той (срещу добро заплащане) учил хората, че няма истина и истинно знание, а само мнения и игра на манипулиране на тези мнения – който е по-речовит и убедителен, той печели.

В България 2022 година може да бъде определена като година на победилия софизъм. Хората така се объркаха, че вече са готови да изоставят самите понятия за истина и почтена комуникация. В мътната вода на мнения победител излиза по-настоятелният, кресливият или просто този, който има по-голям достъп до медиите. Мнозина се отвращават от шоуто и все по-малко хора гласуват. Реалността е все по-виртуална и зависима от балона на социалните мрежи, към който потребителят на информация се е самозакачил.

Нищо не съществува

Съществува ли войната в Украйна или е просто „специална операция“? Стефан Янев – бивш министър-председател – изглежда още не е съвсем наясно по въпроса и изпитва съмнения, че войната може „скоро да започне“. Но не е само той, който сее скептицизъм към онтологичния статус на военните действия на изток от нас. Едни твърдят, че там братски се бият „два вида руснаци“, т.е. да ги оставим да се оправят. Други са убедени, че НАТО принуждава иначе мирния Путин да напада съседите си. Трети смятат, че всъщност САЩ цели да отслаби Европа, като я лишава от руски газ. Четвърти направо твърдят, че украинските жертви са режисирани като на филм.

Националната телевизия често започва новините си за Украйна с това, което Владимир Путин казва за събитията там. След това и да се окаже, че става дума за точно обратното, хората запазват впечатление, че истината е някъде по средата.

И това е ситуацията по фактическата обстановка. Когато стане дума за морално-правната оценка на събитията, нещата стават още по-сложни. Едни – най-твърдоглавите „възрожденци“ – отказват да квалифицират Русия като агресор изобщо и стоварват вината за случилото се върху „колективния“ Запад. Те получават подкрепа от други – като БСП и президента Радев, които с половин уста наричат Русия „агресор“, но са противници на санкциите срещу нея, искат да продължат да използват руски енергоносители и да запазят колкото се може повече връзки с агресора. И, разбира се, те всичка са противници на военното подпомагане на Украйна, както и привърженици на мира по принцип и особено на този, при който Украйна бързо се предава.

Онтологическите спорове за наистина съществуващото се пренесоха от войната върху хартиената бюлетина. Хартиената коалиция от ГЕРБ, ДПС и БСП заложи на факти за манипулиране на машинния вот, каквито всъщност няма, и не възприе фактите за системни манипулации с хартиени бюлетини и протоколи, каквито всъщност има в изобилие. Това всичкото беше облечено в загриженост за „правото да избираш как да гласуваш“, каквото всъщност не съществува. (Някой може да иска да гласува с тикви и кратуни, но няма право на това.)

Атиняните са разбирали и от тези неща – те са избирали хората на държавни постове с машини и не са се съмнявали много, много в кода и алгоритъма на тези символи на прогреса. В един от атинските музеи има запазен екземпляр на машините (клеротерион).

И да съществуваше, нямаше да разберем за него…

Гносеологическата фаза на софисткия скепсис твърди, че познанието за битието е невъзможно. Познавателните способности на българското общество бяха поставени на големи изпитания през 2022 и в крайна сметка се оказа, че у нас познанието наистина е невъзможно. Първо, хората бяха доста успешно убеждавани, че без руски газ България не само ще бъде по-зле, но направо ще остане без хляб (понеже фурните са на газ). След това индустрията щеше да бъде закрита и България щеше да стане отново аграрна държава без „Газпром“.

Нищо от това не се случи, но все пак политици, медии и анализатори не спираха да повтарят каква икономическа катастрофа е сполетяла България и каква невероятно тежка зима ни чака заради правителството „Петков“. Да не говорим пък за сметките за бюджетни дефицити, които се правеха от министерство на финансите, според които България вече беше неизбежно фалирала.

Истината се оказа много различна от това официално „познание“. България ще завърши годината с икономически ръст от около 4% (при абсолютен рекорд от над 7% ръст за 2021 г.), с най-голям в тринадесетвековната ни история БВП от над 80 млрд. долара и много сериозен ръст на индустриалното производство. И с външен дълг от около 20% от БВП, което ни прави почти шампиони по този показател в ЕС.

Нещо повече, служебното правителство на Радев постигна върхове в софизма, като непрекъснато нападаше правителството „Петков“, а всъщност правеше същото като него (с изключение на възстановяването на кадрите и схемите от времето на ГЕРБ в ББР, пътното строителство, охраната на границите и т.н.). Например, това правителство дойде със задачата да върне България към „Газпром“, но не успя и продължи да купува втечнен газ без дългосрочни договори на спотовия пазар. Хвалбите му за сваляне на цената на газа бяха не за негови заслуги, а заради конюнктурата на пазара (и интерконектора с Гърция, на който кабинетът „Донев“ само отряза лентата) – при промяната на международната конюнктура, цената на газа пак се увеличи въпреки хвалбите.

Минималната заплата беше вдигната, както предвиждаше правителството „Петков“, само че без съответното бюджетно обезпечаване и без поемане на отговорност за бюджетни параметри за 2023 година. Политиката на обезщетяване на бизнеса беше продължена. Издействаната дерогация за рафинерията на „Лукойл“ в Бургас стана крайъгълен камък на политиката на правителството „Донев“. Крум Зарков продължи опитите за приемане на антикорупционно законодателство (с променлив успех, както и при кабинета „Петков“), а министър Пеканов продължи да прави възможното за усвояването на възстановителните фондове (също с променлив успех, както при предшествениците му). Пътят към Шенген и еврозоната си остана толкова трънлив, колкото беше, и дори стана още по-труден.

Т.е. служебното правителство продължи да прави същото с елементи на сериозно влошаване, като убеждаваше хората, че уж прави нещо по-добро. А това си е гносеологически провал за обществото.

И да можехме да познаем истината, нямаше да можем да я изкажем…

Комуникативният елемент на Горгиевия скепсис засяга най-вече българската журналистика, която просто спря да се интересува от истината през 2022 година. Например, всеки минимално интересуващ се от истината, би започвал интервю с представители на ГЕРБ с въпроси за скандала с Божков, кюлчетата в чекмеджетата и къщата в Барселона. Каква е официалната версия по всеки един казус на ГЕРБ?

Например, имало ли е ощетяване на хазната с 500 милиона? Това със знанието на Борисов и Горанов ли е станало? Как се е случило те да не забележат, когато министърът на финансите е следял приходите от големите данъчни платци на седмична база? И т.н. докато се стигне до въпроса за Мата Хари, който е всъщност въпрос за националната сигурност: някой има материали, с които изнудва и може да изнудва човек, който пак се готви да управлява България.

Без истината по тези въпроси всъщност няма смисъл да се пита дали и как ГЕРБ ще съставят правителство, защото то ще е конструкция на глинени крака по рождение: ще може да рухне при определен развой на незатворените корупционни скандали. Освен, разбира се, ако не приемем, че и прокуратурата не се интересува от истината по тези въпроси.

Ако не прокуратурата, то поне българската журналистика през 2022 прие открито софистки подход по темата: истината няма значение, важно е да живеем дружно, диалогично и да има правителство. Горгий би приветствал този подход.

***

Сократ е бил големият интелектуален противник на софистите, като рагромявал скептицизма им с едно просто твърдение: знам, че нищо не знам. Ако софистите кажат, че твърдението е невярно, следва, че Сократ все пак има някакво истинно познание за света, все пак знае нещо. Ако пък кажат, че твърдението е вярно, то самите те признават, че има истинни твърдения за света.

През 2023 българската политика и публична сфера ще продължат да чакат своя Сократ, който да разсее мъглата на мненията. Историята ни учи, обаче, че един Сократ пролет не прави – истината има нужда от организирана, колективна и институционализирана защита. Това е домашното задание за Новата година.

Текстът е публикуван в „Дойче Веле“.

Още актуални коментари – четете тук