Точно 60 години след първия военен преврат след , сложил начало на верига от подобни събития през следващите десетилетия, оценките на случилото се продължават да са противоречиви и да зависят от политическите пристрастия. Това важи както за самата Турция, така и за интерпретацията на събитията от външните коментатори и анализатори.
На 27 май 1960 година група от 38 офицери започна и успешно проведе военен преврат срещу правителството на Демократическата партия с министър-председател Аднан Мендерес. Заговорниците предварително са формирали своя антикомунистическа организация. Те виждат опасност за кемалисткия курс и за демокрацията в Турция поради факта, че правителството на Мендерес започва да показва авторитарни тенденции в управлението си. То закрива издания, репресира политически неудобните и допуска през 1955 година и Истанбулските погроми срещу гърците в столицата, при които има десетина жертви. Икономиката върви, докато не свършват парите по американския план „Маршъл“ за Турция и доктрината „Труман“ /за недопускане на комунизма в Турция и Гърция/. Когато започват стопанските проблеми, правителството решава да се обърне към СССР за нови кредитни линии, което представлява опасност от рязък завой във външнополитическия курс. Планирано е посещение в Москва, което не се осъществява, защото превратаджиите преминават към действие.
Превратът идва като финал на период на граждански и академични вълнения. Замислен и планиран от генерал Алпарслан Тюркеш, той е воден от друг генерал – командващият Сухопътните сили Джемал Гюрсел, който по-късно става и президент на Турция.
Първоначално е било предвидено ръководител на новосформираното правителство с участието на военните да бъде генерал Рагип Гюмюшпала – командир на Трета армия и човекът, обявил ултиматума за смяна на властта пред заплаха въпросната армия да влезе в Истанбул. Още в нощта на преврата обаче поради огромната си популярност и военна ерудиция за лидер е избран ген Гюрсел.
Превратът поставя началото на период в историята на Турция, в който подобни насилствени политически сътресения изобилстват и в който добрите намерения често се опорочават, като се налагат със сила. От една страна след преврата започва възстановяването на някои права и свободи, накърнени при управлението на Мендерес. Още на 6 юни 1960 г. Гюрсел освобождава 200 студенти, 9 новинари и възстановява 14 лицензирани забранени вестници, за да започнат да публикуват отново. Той преназначава и десет професори по право. От друга страна чистката в армията след преврата взема характерните за Турция впечатляващи размери, макар че е далече от това, което направи правителството на Ердоган след неуспелия преврат през 2016 година. През 1960 г. превратаджиите принуждават 235 турски генерали и над 3000 други турски офицери, да се пенсионират, като с това отстраняват политически противници на новия режим в редовете на войската. Ген. Джемал Гюрсел е обявен за главнокомандващ, държавен глава, министър-председател и министър на отбраната на 24-ото правителство. В резултат той получава повече правомощия отколкото Кемал Ататюрк е имал някога.
Разправата със свалените от власт в много голяма степен компрометира авторите на преврата както в очите на значителни прослойки от турското общество, така и в очите на демократичния свят, независимо от факта, че превратаджиите претендират да укрепват демокрацията в страната и да охраняват завета на Ататюрк. След скалъпени съдебни процеси за национално предателство са издадени 15 смъртни присъди на премиера Мендерес и други бивши управници. Част от тях са отменени, но самият експремиер и двама министри – на финансите и външните работи – са обесени на остров Имралъ.
Първият военен преврат от преустройването на Османската империя в една по-съвременна държава поставя началото на период, в който политическите корекции, нанасяни със силата на оръжието, стават практика до такава степен, че сериозни политически анализатори отчитат ролята на армията като политически гарант за курса на страната – нещо, което е немислимо в условията на развитите демокрации, но в Турция е факт. Същевременно намесите на военните, които стават рутинни почти до епохата на Ердоган, далеч не отговарят на демократичните стандарти за политика.
Най-големите въпроси обаче възникват при сравнение с последните десетина години, когато управлението на президента Ердоган оправда всички опасения за прегръщане на авторитаризма, но за разлика от своя далечен предшественик Мендерес, съвременният турски лидер преодоля кризата с опита за преврат срещу своето управление през 2016 година и проведе такива чистки в армията и обществото, които на практика показаха, че той не се интересува от демокрация, права и свободи.
Десетки хиляди военни и интелектуалци бяха пенсионирани, арестувани и съдени за съпричастност с превратаджиите. Нещо повече, прикривайки се лицемерно зад маската на крепител на демократичните ценности, сегашното управление осъди преврата от 2016 година и го сравнява с предишните военни преврати, като неговите медии правят охотно паралели между тези събития и ги използват, за да обвиняват опозиционната Народнорепубликанска партия /НРП/, че е инспирирала преврата от 1960 година и е готова да направи същото и сега.
„Милиет“ заявява, че именно НРП е проправила пътя към преврата от 1960 г. с „мръсните си игри“ , защото е знаела, че и да отиде на избори, няма да ги спечели.
„От тогава досега НРП винаги, както и днес, е призовавала за преврат срещу всеки политик, който спечели сърцето на народа“, обобщава вестникът.
Вестник „Йени шафак“ пък предупреждава „онези, които си мечтаеха за 27 май /1960 – бел. ред/, да не забравят 15 юли /2016 – неуспешният преврат срещу Ердоган – бел. ред./“
Защитниците на управлението на Ердоган окачествяват преврата от 1960 година като един от най-черните дни в турската история. Те формално са прави. Но явно Турция е страна, която не е узряла за демокрацията, щом се налага тя да се защитава с оръжие, а ако това не бъда направено, бива бързо трансформирана във фасадна демокрация, прикриваща съвременен султанлък.
Вече никой в света не се съмнява, че Ердоган е авторитарен лидер с диктаторски вкусове и е повече от ясно, че дори и военните преврати не успяха да се справят с манталитета на източната деспотия, който в крайна сметка постави в реална опасност завета на Кемал Ататюрк. Така 60 години след първата намеса на военните във властта тяхната кауза изглежда все по-изгубена и Турция, под предлог че пази своя суверенитет, се отделя все повече от Запада, към който се опитваше да се приобщи приз Студената война. Можем уверено да заключим, че управлението на Ердоган доведе страната до онова състояние, от което няколко поколения военни превратаджии се опитваха да я отклонят, макар и по най-неприемливия начин.
Вече не може да се кажи дали днешна Турция се числи повече към Запада или към Изтока – нещо, което бе напълно ясно само преди няколко десетилетия. Тя е разкрачена както географски, така и в ценностно отношение между развития Запад и закостенелия Изток, между Европа и Азия. За съжаление все повече изглежда, че заветът на Ататюрк за ускорен курс към модерност няма да издържи изпитанието на времето и не може да преодолее манталитета на Изтока.
