Бойко Илиев е театрален и филмов режисьор. Завършил е в НАТФИЗ актьорско майсторство и театрална режисура, а в Нов български университет – филмова и телевизионна режисура.
Бил е актьор и режисьор в Шумен, Пазарджик, Монтана, Велико Търново, Младежки театър „Николай Бинев” (2000-2006). Поставял е в повечето български театри, включително и в Народния театър „Иван Вазов”, а също така и в Учебния театър при НАТФИЗ. Има много постановки на опери, оперети и мюзикли.
През 1988 г. създава в София първия частен театър „Диалог”, който през годините развива значима творческа дейност. По-късно, през 2015 г., създава нов частен театър – „Нов театър – НДК“.
Режисьор и продуцент на документални филми и поредици: „Нежната власт”, „Апостолите”, „Политическите убийства”, „Светът и ние”, както и на няколко художествено-документални и игрални филма: „Само ти, солдатино, чудесни”, „Кажи здравей на татко”, „Бродещи души”, „Пеперудите са свободни”, „Чужденецът” и др.
Г-н Илиев, знаем, че „Нов театър – НДК” не е първият частен театър, който сте създали Вие, разкажете ни как се прави частен театър в България?
Доста години минаха от създаването на първия частен театър, който аз направих, „Диалог” се наричаше, а това беше през 1988-1989 г. Скоро ще станат 30 години от създаването му.
През годините имаше различни периоди. В началото имаше много ентусиазъм, възрожденски бих казал, че променяме статуквото, променяме системата едва ли не. почти революционна ситуация се създаваше. Особено около градинката пред „Кристал”, която стана емблематична,защото това беше първото ни средище, Военният клуб тогава.
Разбира се, през годините нещата се усложниха. Надеждите за сериозна промяна не се оправдаха. И така, след седемгодишно съществуване на моя първи театър „Диалог” и първи частен изобщо след 45 години държавен театър в България, го прекратих. После отново го възраждах, после създавах и други формации.
Общо взето за съжаление цялата система не се промени. Тя остана по-социалистическа, бих казал. Хубаво е, че се запазиха сградите. Театрите не се превърнаха, както кината, в бинго зали, молове и т.н. Това беше добро.
Но лошото според мен е, че не се създаде една среда, в която лоялната конкуренция да е и в театъра, т. е. да може да се създават театри и да може да умират театри като всичко в живота. Запази се тази социалистическа структура.
Знаем, че всички театри тогава (преди 89-а) бяха създадени с решение на градския комитет на БКП, на ЦК на БКП. Тогава бях привикван къде ли не, когато създавах първия театър. Продължава да действа и Законът за театрите от 47-а година, няма нов закон.
Той не разрешава създаването на частни театри, т.е. разрешава се както ние ги регистрираме и т.н., но тъй като държавната машина на субсидирането се запази, ние съществуваме в една нелицеприятна среда, в нелоялна конкуренция и много трудно се устоява.
Аз все пак благодаря на по-предишното ръководство на НДК,че ни разреши да създадем в този пасаж, тук беше един магазин. Това е все пак нещо. Аз 25 години се борих тук да ми дадат някакво пространство да правя театър, на-после успях да го реализирам.
Това е помощта, която ми се даде. Разбира се, ние сме под наем в НДК, плащаме си всички режими, както всички търговски обекти, така че ние излизаме от търговията, ние сме част от нея. Не сме част от тази субсидирана култура, която все още съществува за добро или за лошо в България.
Въпреки всички трудности, Вие успяхте да направите и няколко турнета с много известни и обичани български актьори. Разкажете малко повече за тях, как бяха приети постановките в чужбина?
Една от задачите, които си поставих, създавайки този театър, е да се опитам да осигуря място за българската драматургия, по-сериозно място, отколкото държавните театри си позволяват като че ли. Смятам, че българското слово трябва да бъде в основата на българския театър.
Това го усетих най-вече по време на турнетата в чужбина, пътувайки с „В часа на синята мъгла”, с „Яворов”. Точно тази вечер има мое представление на „Поручик Бенц” в Мюнхен, след това е в Цюрих и на други места.
Пътувайки в чужбина, и в Щатите, и в Канада видях българи, които не могат без българския език, без българския дух, без онова, с което сме закърмени. Това ми даде сила и още вяра, че съм на прав път, че трябва да го има този театър и да се опира на класическата драматургия.
Скоро имах и премиера на „Антихрист” по Емилиян Станев. Трябва да се опираме на онези традиции и културни ценности, които ни правят българи все пак. Тези турнета доказват, че има все повече българи в чужбина за съжаление, но аз мисля, че това е един временен процес.
Това движение в никакъв случай не е лошо, но все пак е много важно човек да знае откъде е и да не забравя откъде е.
Българският театър като че ли в момента е в разцвет – залите са пълни, хората все повече се интересуват от българската драматургия. На какво се дължи това според Вас и дали е дълготрайна тенденция?
Да, българинът се интересува от българската драматургия, особено в т. нар. провинция, в регионалните мащаби. Като че ли там повече е запазен българският дух и повече пиететът. Тук в София има прекалено много разнопосочни движения и като чели повече към „модерното” се движат интересите.
Наистина има интерес, продължава да има интерес. Аз вярвам в театъра, вярвам, че ще го има, тъй като виждам, че зрителят го иска. Пътувайки по света, виждам че не са много страните, които имат толкова много театри, а то има толкова много, тъй като продължава да има и зрители, разбира се. Това е радващо.
И в София е изключително пренаситено с театрални спектакли, които се раждат постоянно и намират своите зрители. Бих се радвал, разбира се, нашият театър да бъде по-близко до зрителя. В момента има две тенденции, между които се люшка като че ли. Едната е прекалено комерсиална и булевардна, а другата като че ли е прекалено естетизирана и затворена в своите „експерименти”.
Аз съм радетел на т. нар. добър, среден, професионално изграден театър, базиран на добра драматургия. Това го прави смислен, това го прави по-разпознаваем от зрителя.
Знаем, че изнасяте много представления в провинцията – каква е обстановката там и как се приемат българските пиеси?
Аз споменах, че се приемат дори много по-добре, отколкото в София. Аз мога да говоря повече за моите представления. „Крадецът на праскови”, който направих и в Народния, който направих и в Разградския театър, продължава вече 10 години да шества из цяла България, „Поручик Бенц” също, „Яворов” също. Сега пътуваме много с „Антихрист”.
Виждам, че пиететът към българската драматургия е сериозен и зрителят го иска. Аз много се радвам, че този взаимен процес се случва, тъй като той ме вълнува. Дори скоро, търсейки онова заглавие, което е адекватно за това, което се случва с нас самите като част от глобалния свят, търсейки онова произведение, което би ме ангажирало емоционално, отново открих „Антихрист” за себе си. Това е изключителен текст и аз съм благодарен на актьорите, които прегърнаха идеята да го правят въпреки всички, въпреки статуквото, въпреки системата.
Много се радвам, че такива актьори като Иван Радоев, Иван Юруков, Елена Петрова, Йоана Буковска, Веселин Калановски и много други прегръщат идеята да се прави театър, който наистина вълнува и нас самите, а вълнува и публиката.
Можете ли да очертаете една по-широка картина на българската култура – знаем, че по времето на комунизма за култура се дават пари, но авторите авторите нямат свобода; сега е обратното – няма много средства, но пък авторите са свободни. Кой от двата варианта е по-близо до духа на българските творци?
Според мен колкото и пари да се дават, ако нямаш какво да кажеш и ако не знаеш как да го кажеш, така че да развълнуваш хората и да ги впримчиш в едно приключение, нищо няма да се случи.
Наистина е хубаво държавата да има своя културна политика, която да спомага за създаването на нова българска драматургия. Между другото, в Закона за развитие и закрила на културата наистина има един член, който подпомага създаване на нова българска драматургия и това е чудесно.
Но според мен това трябва да се развива още повече и по посока на това да се раждат нови адаптации на класически романи и т.н. Трябва да се подпомага цялостният процес на създаване на спектакли по българска драматургия.
Това съществува по целия свят и е нормално. Този шовинизъм, който шества във Франция, в Англия, в Америка – като отидеш там почти не можеш да намериш заглавие извън техните автори. Много е трудно и това е нормално.
Просто театърът се базира на живото слово, което се ражда днес и днес умира. В този смисъл той е много шовинистичен и националистичен и това е нормално, не трябва да го обругаваме. Не трябва да се правим на епигони, на американци, на англичани, французи или руснаци, а просто да бъдем себе си на базата на нашите традиции и култура.
Много е важно театърът ни да се базира на национална култура, на национална драматургия, национална литература, която да се подпомага на базата на културна политика.
