През призмата на извънредното положение се виждат много по-ясно отделни черти и тенденции в българското общество, които дълго време предпочитахме да не забелязваме. Преди всичко – критично ниските равнища на солидарност. През последните години готовността ни за подкрепа и съпричастие бе сведена почти до минимум. Изпитанието да проявим солидарност чрез социално дистанциране изглежда по-лесно във втората си част – по-лесно ни е да се дистанцираме. Както и с носенето на предпазни маски, които смятаме че ни защитават, но всъщност предпазват повече другите, отколкото самите нас. Отчасти заради страх, отчасти заради дълбоката фрагментация и отчуждение, които се опитваме да маскираме зад все по-гръмогласните националистичеки призиви.
Изправихме се пред един от най-дълбоките и тежки проблеми на съвременното българско общество – самотата и изолацията на възрастните хора. През всички тези години, проблемът бе повече от очевиден, но поради некомпетентност или гузна съвест, всички предпочитаха да се правят, че не го забелязват. Проблемът никога не е бил само в равнището на пенсиите. Липсват системни усилия за изграждане на цялостна мрежа от услуги, подходяща инфраструктура и формиране на кадри, които биха могли да направят по-достоен живота на възрастните хора. През годините си повтаряхме, че отношението към възрастните хора е огледало на начина, по който мислим за ценността на живота изобщо. Но, днес трябва да признаем, че сме се провалили в това.
Кризата открои още по-ясно доминиращата ни политическа култура. Недоверието към институциите и желанието да бъде излъгана държавата, никога не е било в противоречие с предпочитанията към един център на власт, който да определя правилата, които се опитваме да заобиколим. Това е политическата култура на поданика. Гражданската политическа култура, културата на участие и съпричастност, макар и да набира все повече сили сред младите и по-добре образованите жители на големите градове, все още е по-скоро изключение. Зараждащата се култура на доброволното участие, готовността за подкрепа и разширяването на обхвата на дарителството са надеждни ориентири за развитието на тази култура, но все още доминира поданическия тип политическа култура.
Няма гражданска критика срещу действията на държавните институции. Има мрънкане и готовност за споделяне на всяка фалшива новина, която отговаря на желанието ни да заобиколим мерките и да се възползваме от тях. Точно затова изглежда, че има акустика за пропагандните послания на президента или на БСП. Те се опитват да ни убедят, че извънредното положение е удобно за злоупотреба с властта, защото са убедени, че биха постъпили точно по този начин. Зад фалшивите призиви за грижа км хората и заплахите с глад и улични бунтове се крие желанието за политическа зоупотреба със страха, но и с рефлексите на поданика.
Качеството на демокрация зависи от участието на гражданите в процеса на вземане на решения. Ние навлязохме в тази криза с разколебани демократични ориентири и критично високи нива на недоверие и отказ от участие. Кризата няма да промени изведнъж всичко това, но е важно да не губим от поглед онова, върху което се основава демокрацията. Свободата ни да бъдем различни и равенството ни пред закона, повече отвсякога са гаранция за качеството на демокрацията. Ако сме се отказали от свободата си и се опитваме да заобиколим закона, няма как да очакваме, че ще живеем в демократичен политически ред. Но, онова на което има шанс да ни научи кризата и извънредното положение е значението на третият принцип, който в понятията на Френската революция е бил определен като братство, а днес е просто солидарността, която сме в състояние да генерираме в отношенията помежду си.
От солидарността, а не от колективния имунитет на безотговорността, ще зависи дали ще успеем да излезем от тези изпитания с достойнство, но и с по-добро разбиране за развитието на съвременната демокрация. Ако останем при социалното дистанциране и продължим да го определяме като израз на солидарност; ако продължим да не се интересуваме от последствията на собствените ни действия, можем да преодолеем заразата, но не и поданическите ни рефлекси.
Гражданската политическа култура изисква не само конкретни форми за участие на гражданите в процеса на вземане на решения, но и активно отношение към начина, по който се управляват общите ни дела. Първо е участието, а след това – критиката. Докато виждаме всичко това обратно, в изкривената перспектива на колективните ни страхове, ще продължим да мрънкаме и да се оитваме да заобиколим правилата, вместо да ги изграждаме и отстояваме.
