Риториката на българския политик-като тази на обикновения човек след две ракии

Риториката на българския политик често прилича на тази на обикновения човек след две ракии. Защо политиците в България имат такъв език? Защо просто не си пуснем едно парче на Луна или Слави?

Гоненето на чуждици – в младостта ми това беше главният жанр в говоренето за езика. Упълномощеният разпознаваше чуждестранния произход на някаква дума и публично засрамваше автора (имаше и едни по-смели, които си позволяваха да преследват дори русизмите!). Във времето на прехода този жанр беше изместен от покрусата пред езиковата простотия, заляла публичността.

Постепенно възмущенията се концентрираха върху изказа на политиците, които, казват ни често, трябва да бъдат за пример. Като се почне от странните, някак небългарски интонации на Радев или Карадайъ и се стигне до нелепиците на националисти или сценаристи, изричани от трибуната на НС. Народният избраник трябва да поражда идентификации. А за мнозина това значи – да говори както го прави обикновеният човек на две ракии. Дори ако трябва да позабрави образованието, което е получил.

Но да оставим формата. В предизборна ситуация политиците ни обикновено клонят към едната от двете основни обяснителни схеми във Вселената: ентропията и параноята (Салман Рушди). Първата поражда апокалиптични визии – неразбираем хаос, загиваща нация, некадърност, абе българска работа. Втората – обратно, тя подрежда всичко в свръхлогически причинно-следствени вериги, които водят до задкулисие, дълги ръце и зависимости, едни нови версии на кукловодите и плановете „клин“ от близкото минало. Когато се доберат до властта, политиците бързо сменят регистъра – ентропията става обратима, защото знаем, можем и сме горди българи. Параноята пък отстъпва пред тържеството над враговете, които сме победили и скоро ще вкараме в затвора.

Любимият глагол на политиците

И ентропията, и параноята си служат с риториката на черезвичайното положение. Предизвикват го различни черезвичайни неща – финансовата криза, въображаемите бежанци, пандемията, та дори необичайното и ужасяващо съвпадение на парламентарни и президентски избори. Никакви правила не действат в тази ситуация, значи всичко е позволено, всеки греши и затова е предварително извинен! В жанра на параноята пък сме подложени на невиждана атака било от руските хибридчици, от американските глобалисти или местните олигарси, следователно трябва да се подредим зад защитниците, които бият тревогата.

Дори отделни думи понякога съдържат многопластови сигнали към избирателя. Забележете колко често се употребява иначе невинният физкултурен глагол „клякам“. Политиците обещават, че няма да клякат на един или на друг (най-вече на Америка или на ЕК). Както знаем дори при приматите наведеното положение е знак за покорство пред алфа-мъжкаря. Само че какво ме интересува мен, че лидерът ми няма да се унижава; не ми ли е по-важно да постигне нещо за мен, та дори и с цената на някакви психологически жертви? Един националист скоро се похвали, че не бил стъпвал в никое чуждо посолство – чудя се какво може да постигне такъв човек за страната си.

Ще разберем подсъзнателното внушение, ако проследим развитието на „клякането“ в социалните мрежи, където то добива откровено сексуално, по-точно хомосексуално значение. И работата се завърта около мъжествеността. Политиците обясняват, че постъпват мъжки, че са истински мъже, дори когато са от женски пол. Ако отворим една средновековна скоба, президентът Радев сякаш извика Борисов на дуел като го призова, ако е мъж, да се кандидатира срещу него – липсваше ми само дамата, за сърцето на която да се сражават.

На фона на любимата ни мъжкарска символика, някак странно звучи заклинанието, че един или друг кандидат всъщност не иска властта („като самоцел“). Едните се колебаят дали да оставят хубавата професия, другите решават да се пожертват за нас, третите просто не могли да откажат. Асен Василев просто и ясно каза, че искал да бъде отново финансов министър, но колко са като него? В повечето случаи ни се предлага една такава мъглива неопределеност, която вероятно има за цел да прикрие срамната садо-мазо версия на мъжката власт, която не кляка, а кара другите да клякат.

Поддържането на тази неопределеност е основен талант на пост-идеологическия ни политик днес. Тече скандал някъде из партията му: как мислите ще отговори на журналист(кат)а? „Нека изчакаме институциите да си свършат работата“. Публикували неблагоприятен сондаж? Е да, ама той не вярва на социолозите, след което следва труизъм като това, че изборите решават, не социолозите. Реакция по някакви конкретни теми? Той ловко измества отговора от как стоят нещата към някаква модалност от типа „надявам се, че…“, „бих искал да…“, а често направо заема педагогическа поза и обяснява какво точно нещо е политиката, избягвайки конкретния отговор. Това пренасочване към емоциите е, разбира се, ефект от вездесъщия съвременен популизъм.

И тъй като искат да се харесат на колкото може повече хора, посланията трябва да бъдат полифункционални. Едновременно ни обясняват колко сме традиционни и как ще се модернизираме. Или: повишаването на пенсиите щяло да увеличи потреблението и така да помогне на бизнеса.

Нови аргументи, за да не „клякат“

Всъщност ако погледнете от известна дистанция, ще ви учуди боязливият консенсус, който цари у нас по повечето теми. Обещават ни, че ще защитават националния интерес, само че това в езикознанието се нарича тавтология. Защото нали по определение излъчваме политици, за да бранят националния интерес и целият въпрос е как точно го разбират. Когато обвинява противниците си, че не го правят, деецът просто заменя света на политиката с тази на морала, където няма място за алтернативи. Все по-често днес другите са мафиоти, а те – почтени. Разбира се, има добро и зло в този свят, но политическият сблъсък е по-различен, той предлага конкуриращи се пътища за постигане на иначе консенсусните ценности.

В България обаче всички се нареждат на страната на морала и истинска дискусия просто няма как да се състои. Дори по чисто политически теми като данъците, свободния пазар или доброволното ваксиниране изключенията от единомислието са редки, а и със сигурност не носят гласове. Да пуснем ли Северна Македония в ЕС? Консенсусът не позволява, състезаваме се значи да измисляме нови аргументи против, за да не „клякаме“. Еднополови бракове? Убежище за бежанци? Да се чуди човек защо си губим времето да ги слушаме. Защо не си пуснем някое парче на Луна или Слави?

Коментарът е на „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.