По Костадинов: коя е точно „Доносническа България“?

„Доносническа България“ ли? Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов притежава университетски дипломи, включително и по история (Балканистика) и всъщност би трябвало добре да знае коя е „Доносническа България“. Защото такава наистина съществува.

Но нека караме подред.

Г-н Костадинов и неговите сподвижници използват това словосъчетание за една българска партия, представена в парламента, чиято абревиатура наистина е ДБ. Да наричаш политическия си опонент или противник с обидни имена обаче не е признак на особена интелигентност, напротив – това сигнализира безпомощност и безсилен гняв. И, да, разбира се: една част от критиците на г-н Костадинов също на свой ред го наричат с обидно име, но тази реципрочност не означава, че е правилно.

Внушенията на Костадинов

Г-н Костадинов, който изобщо не е глупав човек, очевидно върши това преименуване с ясна цел. Първо, по достъпен начин да внуши на благоразположената публика, че определена политическа сила обслужва чужди интереси, „доносничейки“ пред първенци в чужбина. И второ, да влезе в дискурса на така наречения „обикновен българин“, за когото грубиянщините, обидите и евтиното заиграване с нечие име (предполага г-н Костадинов, предполагам аз) са си напълно в реда на нещата.

Опитът за игрословица „Доносническа България“ несъмнено е евтин и блудкав на езиково равнище. Но в исторически контекст и като внушение той отива дори отвъд цинизма.

Ето защо:

Г-н Костадинов и неговите сподвижници внушават, че една политическа партия „доносничи срещу България“ пред американците и пред ЕС. Но нима е „донос“ срещу България да твърдиш, че страната страда от тежка корупция? Ами че това го пише и в програмата на „Възраждане“! И още: една партия, на чиито скромни митинги се веят знамената на чужда (и в момента определено неприятелска) държава, едва ли може да обвинява в чуждопоклонничество друга партия, която само се идентифицира с членството на страната си в международни съюзи. Тук дори не става дума за симпатиите на самия г-н Костадинов към Русия и за обвиненията срещу него, че си пие чая в руското посолство…

Коя точно е „Доносническа България“

И най-важното накрая:

Да, „Доносническа България“ наистина съществува, но тя се казва не ДБ, а НРБ. Както стана дума, г-н Костадинов е учил в университет и със сигурност знае, че онзи режим (който той самият понякога разпалено критикува) се крепеше на две колони: камшика и моркова в ръцете на неговата любима Москва и гигантското доносническо възпаление, вкарано подкожно в българското общество от същата тази Москва.

В интерес на истината партия „Възраждане“ и нейният лидер не се кълнат публично в обич към НРБ, към др. Живков или към Държавна сигурност, но в официалната им политическа програма черно на бяло пише, че с настъпването на демокрацията България е изгубила своята държавност, че е понесла унищожителни удари (демография, здравеопазване и пр.), че активите (разбирай на НРБ) са били разграбени, че са били изгубени стратегически отрасли, а общественият морал е банкрутирал.

От всичко това всеки грамотен читател остава с впечатлението, че според „Възраждане“ НРБ, същинската „Доносническа България“, всъщност не е била толкова лошо място за живеене. Да, комунистите са избили невинни хора, но част от жертвите са си били виновни, пише самият г-н Костадинов в блога си. И неслучайно неговата партия напусна пленарната зала на Народното събрание на 1 февруари тази година – дата, която се отбелязва като Ден за признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Пак във връзка с историческата образованост: всеизвестно е историческото наблюдение, че демокрацията може да бъде злоупотребена от партии, които всъщност искат да разрушат самата демокрация. Понякога те нахлуват в парламентите с оръжие в ръка, друг път влизат там в резултат от законни избори. Във втория вариант такива партии в началото винаги се опитват да вземат на абордаж цивилизования и вежлив парламентарен език, те тъй да се каже „пиратстват в собствени води“.

Какво става оттам насетне може да се прочете в учебниците по история.

Коментарът на Александър Андреев е публикуван в Дойче Веле.

Още актуални коментари – четете тук