Президентът на самопровъзгласилата се „Република Арцах“, Самвел Шахраманян, разпусна всички институции на отцепилия се регион Нагорни Карабах. Смята се, че почти всички карабахски арменци са избягали от анклава. Какви поуки могат да бъдат извлечени от трагичния епилог на този продължил три десетилетия сепаратистки конфликт в Европа?
Кадрите с дълги опашки от автомобили, бягащи от Нагорни Карабах към съседна Армения, връщат мрачни спомени за етническо прочистване. Нещо, което Европа смяташе за оставено в миналото. Точно както руската инвазия в Украйна, с нейните имперски безумия, окопи и безсмислени разрушения, която катапултира Европа обратно в мъчителните дни на световните войни, бягството на етническите арменци ни връща към Балканите от 90-те години или дори по-назад – към края на Османската империя по време на Първата световна война.
За да бъде ясно: няма съмнение, че Нагорни Карабах се намира в рамките на официално признатите граници на Азербайджан.
Европа и международната общност никога не са поставяли това под съмнение. Войната в Украйна подчерта още веднъж значението на суверенитета и териториалната цялост като опорни точки на международното право. Като такива, няма правно обосновани причини да се противопоставим на реинтеграцията на Нагорни Карабах в Азербайджан. Също така е важно да се подчертае, че азербайджанският президент Илхам Алиев не е наредил на 120 000 местни арменци да напуснат. Баку предложи да разшири гражданството на всички карабахски арменци, които оставят оръжието си и политическата борба за независимост.
И все пак отвъд формата има съдържание, което драматично сочи към още един случай на етническо прочистване в Европа. Алиев може да е готов да реинтегрира арменците от Карабах, но Азербайджан не е демокрация. Да бъдеш реинтегриран в страна, в която индивидуалните човешки права и основни свободи не са защитени едва ли е привлекателно предложение. Да не говорим за груповите права, които е много малко вероятно да бъдат предоставени на арменците.
Освен това, омразата между арменци и азербайджанци е дълбока, много по-дълбока от тази между грузинци и абхазци или осетинци, или молдовци и приднестровци. Тази омраза е свързана с още по-дълбоките рани около арменския геноцид от 1915 г., непризнат от Турция, която приветства действията на Азербайджан в анклава. Макар и несравнимо по насилие и величина, изселването на карабахските арменци от тюркско-азербайджанския край вероятно ще бъде вплетено в по-голямата и по-стара история за арменските жертви и лишаването им от собственост.
Далеч от зарастване, арменските рани отново кървят.
Конфликтът в Нагорни Карабах претърпя драматичен обрат. Войната с Азербайджан през 1988-1994 г. беше категорично спечелена от Армения с подкрепата на Русия. Това доведе не само до създаването на отцепилата се държава Нагорни Карабах, но и до арменската окупация на още седем региона на Азербайджан, заобикалящи Карабах, и изселването на 1 милион азери от домовете им. В продължение на 30 години карабахските арменци бяха непреклонни, нежелаещи да помръднат и сантиметър от исканията си за независимост. Нещо повече – същинската Армения, до избирането на Никол Пашинян през 2018 г., беше управлявана от карабахски клан.
Спомням си, че по време на първото ми посещение в Нагорни Карабах през 2001 г. бях изненадана да разбера колко малко вероятност за мирни преговори имаше. Дори тогава, преди петролния бум на Азербайджан, от инвестициите в отбранителната индустрия, изглеждаше ясно, че Карабах никога няма да стане независима държава. Но вместо да се изправят пред реалността и да използват временния си лост, за да осигурят мира на победителя, арменците предположиха, че ще се радват на надмощие завинаги. В продължение на десетилетия те не отстъпиха от исканията си за независимост и сега трагично се оказаха разселени и лишени от собственост.
Това е урок, който другите страни с подобни конфликти трябва да вземат под внимание. Дори там, където властта е силно изкривена на една страна, никой не може да знае какво крие бъдещето. В Близкия изток израелците затвърдиха заграбването на окупираните палестински територии, използвайки военната си мощ и безусловната подкрепа на САЩ и Европа. Сега те се чувстват още по-силни, след като и арабските страни започнаха да нормализират отношенията си с Израел. И все пак, глобалните баланси на силите се променят по начини, които ще засегнат дълбоко Близкия изток. Това може допълнително да укрепи Израел, но може и да го отслаби. Израелците ще направят добре, ако си научат уроците от арменско-азербайджанския конфликт.
Обратно към Нагорни Карабах, наред с превъоръжаването на Азербайджан, което доведе до войната през 2020 г., в която Баку си върна контрола над окупираните региони около Карабах , епилогът от 2023 г. беше предизвикан и от изоставянето на Армения от Русия. И тук Ереван и Степанакерт, отцепилата се столица, смятаха, че Москва никога няма да се откаже от християнските арменци в полза на мюсюлманските азербайджанци. Грешаха. Русия, чиито „миротворци“ присъстваха в региона, не направи нищо по време на 10-те месеца блокада на Лачинския коридор, свързващ Карабах с Армения от Баку, която лиши жителите на Карабах от храна и лекарства. Тя просто се обърна на другата страна, когато Азербайджан направи последния си военен ход, за да си върне пълния контрол над анклава.
Владимир Путин изостави карабахските арменци на произвола на съдбата отчасти защото има по-големи риби за пържене в неуспешната си инвазия в Украйна, и отчасти от злоба към Пашинян, който се стреми да придвижи страната си към Европа и на запад. В една добре репетирана игра Москва се надява да си върне контрола над Армения, като предизвика падането на Пашинян от власт, проправяйки пътя към по-благоприятно правителство в Ереван. Какъв по-лесен начин да го постигне, от това да се отдръпне и да позволи Армения да бъде победена и да се надява, че това ще предизвика смяна на режима там? Наистина през последните седмици видяхме тълпи от гневни арменци, които призоваваха Пашинян да подаде оставка.
Но в същото време арменците са с ясни очи и добре осъзнават, че ако Русия не ги беше изоставила, нещата нямаше да се развият по този начин.
Усещането за предателство от страна на Москва е дълбоко.
Както Вашингтон, така и Брюксел се стремят да запълнят тази празнина и да покажат солидарност към арменците. Неотдавнашното посещение на шефа на USAid Саманта Пауър в Ереван е свидетелство за това. Но ще са необходими повече от думи и пари, за да се консолидира пътя на Армения към демокрацията. Това ще изисква постоянен ангажимент през годините, преди всичко от европейците. Тъй като ЕС отваря отново възможността за разширяване чрез процеса на присъединяване на Украйна, Молдова и потенциално Грузия, няма по-добър начин да се подкрепи подобен ангажимент, от това да предложи перспектива за членство в ЕС и на Армения.
Автор: Натали Точи
*Текстът е публикуван в „Гардиън“. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ
Още актуални анализи – четете тук
