Може ли украинка да стане “Мис България” по примера на Япония?
Има някои разлики между Япония и България, както знаем. Не са само онези, илюстрирани от вицовете, като онзи за кацащия от Токио на софийското летище самолет и съобщението на капитана пътниците да върнат часовниците си 100 години назад. Нито е другият виц за работещия в българско учреждения японец, който сутрин казвал нещо на японски и на тръгване също -преводач обяснил, че сутрин поздравява с “добро утро”, а накрая се извинява, че не е участвал в стачката.
БиБиСи, цитирана от сайта “Площад Славейков” у нас, разказа, че украинката Каролина Сиино е станала “Мис Япония”.
Главната съпротива срещу кандидатурата й била предизвикана от факта, че не прилича на японка (няма капка японска кръв), но въпреки това била избрана от журито.
Как смятате, дали в нашата държавица, в която едно синьо-жълто пуловерче на нарисувано дете предизвика патриотарска и антиукраинска по същество истерия, е възможно да се случи подобно “украинско” чудо? При това украинките (украинците), красиви или не, не се отличават външно кой знае колко от нас.
Културата на толерантността е нещо, което се култивира, не е въпрос на гени и кръв. Само че самата дума “толерантност” от години е подложена на яростно изнасилване тук и дори бива иzраждана в “толерастия”.
Наблюдаваме как това явление с руzки акцент надвиква либералните гласове, които пък биват определяни като гласове на “либерасти”. В хора грачат леви и десни. Леви, десни, леви десни-марш на посредствеността и мизантропията, отглеждана включително и целенасочено по линия на руzката хибридна война срещу европейска България, внушаваща някакво собствено морално превъзходство над “гейропа” и гнилия Запад изобщо.
“Гнилият” Запад отдавна се е прихванал и е припознат като достоен за подражание модел за развитие във всички области на живота в супер успешна модерна държава, като Япония, все така горда с уникалната си древна култура. В същото време Япония, почти буквално унищожена от САЩ втората световна война, е най-толерантната към Америка днес страна ако не в света, то поне в региона.
Ако питате японците какво мислят за Хирошима и Нагазаки, макар там да не е много политически коректно чужденци да задават такива въпроси (както в Гърция и в Испания не бива да се човъркат раните на гражданската война), ще ви отговорят нещо лаконично от рода на: “ако Япония имаше атомно оръжие, без съмнение щеше да го използва също”. Но това не пречи у нас, понеже тук гъмжи от геополитици, на японските гробища от Втората световна най-редовно плачат борците срещу “краварите”.
Нещо много подобно се случи и в Южна Корея. Тя е не по-малко богата на собствена велика история, но беше бедна и много изостанала до преди няколко десетки години. Днес все така е малка държавица, почти невидима на глобуса, която има по-голяма икономика от руzката. Достатъчно е да се каже, че тя е най-големият световен производител на огромните танкери, каквито московията масово изкупува от трети страни на втора ръка ( защото Сеул отказа на Москва да продължава да я снабдява с това средство за избягване на санкциите).
Съхраняването на собствената култура и в двете държави изобщо не им пречи да постигнат истински културен скок във възприемането и възпроизвеждането на западната култура и за няколко десетилетия да се превърнат и в тази област в световни фактори. Нямаше да бъде възможно, ако не бяха възприели на “въоръжение” толерантността и не бяха обявили война на собствените си недостатъци от близкото минало.
Да, тук не е Югоизточна Азия. Ние сме в Югоизточна Европа. Но вместо да се вайкаме, че някой изкупил българския интелектуален продукт “Уча се” ( при това без да навреди на ничие учене у нас), би трябвало да се поучим от успешния пример на напредналите толерантни и възприемчиви към постиженията на развития свят народи, вместо да даваме ухо на униженията на “руzкия свят”, който изисква от нас подчинение и нетолерантно настървение към всичко, което е отрицание на рашизма.
Коментарът е публикуван във фейсбук профила на Иво Инджев.
