Визитка : Емил Ценков е арабист, завършил Багдадския университет. Доктор по история от московския Институт по ориенталистика. Сътрудник на Центъра за изследване на демокрацията в София.
Съдбата е жестока спрямо кюрдите, които са най-голямото малцинство без своя държава. Най-близо до този „идеален проект“ достигнаха иракските кюрди, чийто автономен регион се превърна в квазидържава на фона на дълбоката криза на Ирак след американската инвазия от 2003 г.
През изминалия период звездата на Иракски Кюрдистан изгряваше все по-силно на фона на опустошителната война в останалата част на страната. Дори появата на „Ислямска държава“ и последвалата контраофанзива на антитерористичната коалиция, подкрепяща властите в Багдад, дадоха допълнителен стимул за укрепване позициите на кюрдите. Тяхната армия, формирана на базата на партизанските отряди Пешмарга съумя не само да спре бандите на Абу Бакр ал-Багдади, но и да завземе нови територии, както и да установи контрол върху населени места, които са извън кюрдската автономия и преди всичко стратегически важния град Киркук с неговите петролни кладенци.
Благоприятната конюнктура с цените на петрола през първото десетилетие на 21 век също допринесе за икономическото процъфтяване на Иракски Кюрдистан, превърнал се в един от най-големите търговски партньори на Турция. Поради това не е учудващо, че лидерът Масуд Барзани лансира идеята за референдум за кюрдска независимост, който трябваше да се превърне във венеца на неговото президентство и лидерство на Иракски Кюрдистан. Защото за всички е ясно, че кюрдите ще изберат отделянето си от Ирак, ако гласът им бъде зачетен.
Трябваше ли да се стигне дотук? Не закъсня ли тази заявка за отделяне от Ирак или обратното? Не идва ли тя прекалено рано, както се опитват да докажат различните посредници между Арбил и Багдад? Отговорът на тези въпроси не може да бъде категоричен, поради големия брой фактори, които влияят върху този референдум. С течение на годините иракските кюрди усъвършенстваха умението да напредват към реализацията на националната си цел, участвайки като незаменими партньори в чужди сценарии. Те бяха фактически на страната на американците във войната им срещу Саддам Хюсейн. След това се превърнаха в зона на сигурност, за разлика от разтърсвания от атентати Багдад и по-голямата част от Месопотамия – земята между Тигър и Ефрат. Накрая изиграха ключова роля в разгрома на ДАИШ/“Ислямска държава“ в Ирак, докато сънародниците им в Сирия настъпваха срещу позициите на джихадистите със столица в Ракка.
Същевременно тази полунезависима територия бе изложена и на нарастващи рискове. В икономическо отношение се превърна в заложник на цените на петрола, а техният срив причини нарастващи финансови затруднения. Изненадващата инверсия в съотношението на силите между ДАИШ и Багдад и категоричната победа на иракските антитерористични формации, подкрепяни от шиитските милиции при освобождаването на Мосул тази година, довело до прогонването на джихадистите от почти цялата територия на страната, засили позициите на правителството на Абади и самочувствието на шиитското мнозинство.
Същевременно Иран разшири влиянието си в Ирак, прехвърляйки мост на шиитска солидарност и към съседна Сирия. И тъй като айатолласите също не са склонни към остъпки на своето кюрдско малцинство, тази нова регионална конфигурация отслаби шансовете за независим Кюрдистан.
Най-сериозната грешка на Барзани обаче може да се окаже предоверяването на Ердоган. Разбира се, той едва ли е очаквал, че Анкара официално ще приветства референдума в Иракски Кюрдистан, но вероятният му разчет е залагал на заинтересоваността на Турция от разпадането на Ирак, който е отдавнашен обект на неоосманските амбиции.
Досега Иракски Кюрдистан развиваше взаимноизгодни търговско-икономически връзки с единствения си съсед, осигуряващ на автономния регион излаз към широкия свят. От гледна точка на Анкара добрите отношения с Арбил вбиваха клин в кюрдкото единство и по такъв начин подкопаваха позициите както на ПКК, търсеща убежище в планината Кандил, така и на сирийските сили на Салих Муслим с неговата Партия на демократичния съюз, респективно Отрядите за народна защита, формиращи гръбнака на Сирийските демократични сили.
Заявката за създаване на независим Кюрдистан обаче представлява прекалено предизвикателство за териториалната цялост и стабилност на самата Турция, воюваща на своя територия (а и на иракска територия) с ПКК. Анкара не се задоволи с разграничаване от референдума, а драматично разигра картата на кюрдския иредентизъм, за да внуши готовността си да се намеси с военна сила, за да защити своите сънародници туркмените, населяващи редица градове в Северен Ирак, включително и на територията на Иракски Кюрдистан.
Думите на Ердоган, че Иракски Кюрдистан не принадлежи само на кюрдите, а и на арабите и туркмените, са ясен предупредителен сигнал за Масуд Барзани. Закономерно дойде и подновяването на мандата, предоставен от турския парламент за военна намеса в Сирия и Ирак. Турция демонстративно засили военното си присъствие по иракската граница, като едновременно с това продължава ударите от въздуха срещу позиции на ПКК в Ирак.
Отсега е трудно да се прогнозира докъде ще стигнат амбициите на Ердоган при използването на кюрдския референдум като претекст за намеса в тази страна. И дали това няма да е прелюдия към трайно настаняване на турски сили в бившия османски Мосулски вилайет.
Турската политика след референдума до голяма степен ще зависи и от сигналите между Анкара и Вашингтон. Турски коментатори считат, че визитата на Ердоган в САЩ в контекста на есенната сесия на ООН е довела до синхронизиране на позициите на двете държави по отношение на сегашната иракска криза. Все още обаче няма напредък по основното противоречие между Ердоган и Тръмп относно ролята на сирийските кюрди в ендшила на войната срещу „Ислямска държава“. Възможно е това да се дължи и на липсата на ясно дефинирана американска цел за „деня след ДАИШ“.
Опората върху кюрдите в Сирия има своя логика в оптиката на борбата срещу тероризма, както и за ограничаване напредването на силите на Асад в териториите, контролирани досега от терористите. Но появата на полунезависим Сирийски Кюрдистан се разглежда от Ердоган като пряка заплаха за националната сигурност на Турция. Всичко това може би ще доведе до известно преосмисляне на кюрдско-американския алианс след отпадането на заплахата от ДАИШ както в Ирак, така и в Сирия.
В самия Иракски Кюрдистан позициите на Масуд Барзани са разклатени от традиционните съперничества между различните племенно-кланови структури и техните политически партии. Противоречиви са сигналите от основния политически съперник на Кюрдската демократическа партия на Барзани, а именно от Патриотичния съюз на Кюрдистан на Талабани. Категоричен противник на референдума като прибързан изрази партията Горран. Основните противоречия както между самите кюрди, така и между Иракски Кюрдистан и съседите му, са свързани с включването в референдума на Киркук – чийто мултиетнически състав и оспорван статус са обект на засилващи се взаимни обвинения и подозрения.
Единствената държава, която твърдо подкрепя кюрдските аспирации е Израел. Тел Авив обаче преследва свои цели – цели, които не включват възстановяването на териториалната цялост нито на Сирия, нито на Ирак. Това е естествено за държава, която от 1967 г. насам окупира сирийските Голански възвишения и счита шиитски Ирак, съюзен с Техеран, за сериозна заплаха. Поради същата логика ционистите на власт в Израел на практика подкрепиха интервенцията срещу Асад, затваряйки си очите пред опасността от ислямисткия тероризъм, и периодично извършвайки бомбардировки срещу позиции на Дамаск. Всяка демонстрация на кюрдско-израелско сътрудничество обаче ще е пагубна за Барзани. Не случайно шиитски лидери наричат властите в Арбил „маша на ционистите“. Русия има по-балансирана позиция.
Москва подкрепя кюрдите в Сирия и поддържа добри отношения с тези в Ирак, но за разлика от Израел руският проект цели автономност на кюрдите, а не фактическа или юридическа независимост (това личи и от руския проект за сирийска конституция).
Естествено, кюрдите заслужават както похвала като най-твърдите противници на „Ислямска държава“, така и подкрепа като жертва на историческия заговор, който ги лиши от независимост. При сегашното съотношение на силите в Близкия изток обаче шансовете за реализиране на техните национални аспирации са минимални, а опитите за трансформиране на очаквания вот в полза на независимостта в първа стъпка към отделяне от Ирак ще бъдат удавени в кръвопролития. Затова по-реалистичните оценки на процесите в региона интерпретират тази стъпка на Барзани като опит за засилване на политическите позиции на кюрдите, а и на партията му – КДП, във вътрешен и регионален аспект. Така или иначе, отношенията между иракските кюрди и управляващото шиитско мнозинство в Багдад навлизат в още по-сложен етап. А това поставя и нови предизвикателства пред приятелите и съюзниците на кюрдите в тяхната неравна и исторически неуспешна борба за независимост. Те следва да намерят баланса между солидарността с кюрдите и приоритета за възстановяване на регионалния държавен ред в Близкия изток след годините на западни авантюри и провали в името на демокрацията и правата на човека.
