Изискванията са високи. Според завещанието на Алфред Нобел за в бъдеще една пета от ежегодните доходи във вид на проценти от неговото имущество трябвало да се насочват за това да бъде награден този, който „през миналата година… повече от всички или най-добре от всички е допринасял за помирението на народите и разпускането или съкращаването на редовната армия, а също така и за провеждането и поддръжката на конгреси за мир“. В резултат се появи безспорно най-важната политическа награда в света: Нобеловата награда за мир.
През 1901 г. тя беше присъдена за първи път и за 115 г., изминали от тогава, наградата получиха много достойни хора, например борецът за свобода Лех Валенса, основателката на Ордена за милосърдие майка Тереза и правозащитничката Ширин Ебади. 19 пъти наградата не беше присъждана – поради отсъствие на подходящи кандидати или поради това, че в разгара на големи войни подобна награда би била цинична. Още по-често – 22 пъти – е трябвало да се намесват международни организации, тъй като членовете на Нобеловия комитет не са могли да се договорят за награждаването на определени лица.
Само че, наред с активистите на движението за мир, достойни за премии и възхищение, имало и лауреати, които не са заслужили тази награда. А някои от тях са провеждали такава политика, че за по-дълъг или по-кратък период наградата се оказвала абсурдна. Ето и списъкът с петимата възможно най-неподходящи лауреати на Нобеловата награда за мир.
- Барак Обама
Барак Обама въобще не трябва да носи отговорност за това, че е принуден да заеме петото място в този списък. През октомври 2009 г. Нобеловият комитет съобщи решението си да награди 44-я президент на САЩ „за неговите изключителни стремежи, насочени към укрепването на международната дипломация и сътрудничеството между народите“. По думите на Комитета рядко се случвало така, че някоя личност толкова привлича към себе си вниманието на целия свят и предизвиква толкова силни надежди за по-добро бъдеще.
В този момент Обама заемаше президентския пост едва от девет месеца. Самият той се отнесе скептично към наградата, но въпреки това „покорно“ я прие – като „стимул“ за неговата дейност на най-важния политически пост в света.
Впрочем, времето показа, че на Обама не се удаде да оправдае очакванията. Той не успя да урегулира големите военни конфликти, при това възникнаха нови огнища на напрежение; по време на неговото управление мирът на земята стана значително по-малко. И, естествено, като всеки американски президент, Обама прилагаше насилие в името на защитата на страната си, например чрез атаките с безпилотни самолети срещу терористи. Това, че той се оказа в списъка на носителите на Нобеловата награда за мир, е свързано не с него, а с невярното решение на Комитета.
- Михаил Горбачов
На 10 декември 1990 г. в Осло първият заместник-министър на външните работи на СССР прие Нобеловата награда за мир, с която беше награден ръководителят на съветската държава и партия Михаил Горбачов – за неговия принос в развитието на мирния процес в света, а също и за обединението на Германия, което имало мирен характер. Естествено, заслужена награда.
Впрочем, месец след това той подкрепи опита за преврат, предприет от верни на Москва съветски военни по отношение на Литва, която в продължение на 10 месеца се опитваше да получи независимост от СССР. В боевете във Вилнюс загинаха 14 мирни граждани. По този начин Горбачов демонстрира привързаност към империалистическите методи на потискане, които в продължение на десетилетия определяха живота в страните от Източния блок. Това е причината, поради която той заема четвъртото място в списъка на най-неподходящите лауреати на Нобеловата награда за мир.
- Ким Те Чжун
По времето, когато през октомври 2000 г. Нобеловият комитет присъди наградата за мир на дългогодишния опозиционен политик Ким Те Чжун, той едва от две години и половина заемаше президентския пост в Южна Корея. Причината – поради „политика на слънчева топлина“ в отношенията с режима на КНДР. Тя предполагаше да бъде заложено на промяната на пътя за сближаване (понятие, тясно свързано с Вили Брандт, който до днес е единственият немец – носител на Нобелова награда за мир).
Само че много скоро стана ясно, че Северна Корея в никакъв случай не е заинтересована от разведряване. Тя използва отслабването на натиска, за да развива своите ракети и атомни бомби. Първият опит с ядрено оръжие от КНДР беше извършен още докато Ким Те Чжун беше жив. Несъмнено „политиката на слънчева топлина“ е била продиктувана от добри намерения, но постигна противоположна цел: стабилността в света стана много по-малка.
- Ясер Арафат
Единственият терорист, получил Нобелова награда за мир, е Ясер Арафат. Него го наградиха през 1993 г. в Осло заедно с министър-председателя на Израел Ицхак Рабин и министъра на външните работи Шимон Перес. От самото начало имаше остра критика по повод на решението, тъй като Арафат като ръководител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), индиректно и косвено, носи отговорност за многобройни терористични актове.
Остава неясно дали той сериозно ли се е стремял към примирие с Израел или е искал да използва това, за да спечели време. Във всеки случай още преди началото на Втората интифада на палестинските територии през 2000 г. той играеше двойна игра. Органите на властта на Палестинските територии финансираха терористични групировки и под ръководството на Арафат способстваха за нови конфликти вместо да ги смекчават.
- Теодор Рузвелт
И, най-накрая, най-неподходящият лауреат на Нобеловата награда за мир е бил американският президент Теодор Рузвелт (26-ят президент на САЩ). През 1900 г. той бил избран за вицепрезидент на САЩ като герой от Испанско-американската война, а след убийството на Уилям Макинли той зае мястото в Белия дом. Рузвелт е провеждал империалистическа външна политика в съответствие с духа на времето: той твърдо прокарвал интересите на Съединените щати. Неговият девиз гласял: „Разговаряй меко и носи голяма тояга. Тогава ще стигнеш далече.“
Този метод позволил на Рузвелт да играе главна роля в преговорите за спиране на Руско-японската война през 1905-1906 г., за което получил Нобеловата награда за мир. Той останал верен на своята твърда и дори може да се каже агресивна максима, поради което критикувал 28-я президент на САЩ Уудроу Уилсън за неговата политика на неутралитет по време на Първата световна война. Вероятно Рузвелт е бил добър политик-реалист, но всъщност той въобще не е бил за пример като човек, който провежда държавна политика, ориентирана към мир.
Свен Келерхоф, в. „Велт“
За още интересни статии, анализи, коментари и интервюта следете страницата ни във Фейсбук Дебати.
