През седмицата министърът на енергетиката Трайчо Трайков разпореди спешна проверка на терен в столичния квартал „Малинова долина“, след постъпил сигнал с твърдения за радиационно замърсяване на бивша площадка на Централното изотопно хранилище. Екипи на Държавното предприятие „Радиоактивни отпадъци“ извършиха пълно обследване на терена с полеви уреди за идентификация на изотопи. Резултатите бяха докладвани на министъра, директора на Националния център по радиобиология и радиационна защита проф. д-р Жана Джунова, зам.-министър Красимир Ненов и други длъжностни лица.
Случаят с повишените радиационни нива в столичния квартал „Малинова долина“ не е изолиран инцидент, а резултат от дълъг исторически, институционален и технологичен процес. За да се разбере как се е стигнало до наличие на радиоактивни отпадъци в урбанизирана зона, е необходимо да се разгледат няколко ключови фактора – развитието на ядрените технологии в България, практиките за съхранение в миналото и последващият институционален вакуум.
Закритата база на Централното изотопно хранилище е разположена върху терен – публична държавна собственост, който към момента принадлежи на Българския Червен кръст. Сградите и съоръженията са възложени за управление на Националния център по радиобиология и радиационна защита към Министерството на здравеопазването.
Съгласно Закона за безопасно използване на ядрената енергия, възстановяването на замърсени с радиоактивни вещества терени се извършва при разрешителен режим, като лицата, в резултат на чиято дейност се генерират отпадъците, носят отговорност и поемат разходите за тяхното безопасно управление.
Началото: ядрената ера и нуждата от изотопи
През втората половина на XX век България активно развива ядрени технологии – не само в енергетиката, но и в медицината, промишлеността и научните изследвания. Радиоизотопи се използват широко в медицинската диагностика и терапия, в индустриалния контрол (например за измерване на дебелина и плътност) и в научни лаборатории.
Това води до натрупване на радиоактивни отпадъци – както краткоживеещи, така и дългоживеещи.
Създаването на Централното изотопно хранилище
За управление на тези отпадъци е изградено Централното изотопно хранилище – съоръжение, разположено тогава извън урбанизираните граници на София. По онова време изборът на локация е съобразен с тогавашните стандарти: отдалеченост от населени места и относително нисък риск за населението.
Хранилището е функционирало като централен пункт за събиране, временно съхранение и частична обработка на радиоактивни материали от различни сектори.
С течение на времето обаче са натрупани системни проблеми.
Остарели технологии за съхранение
В ранните десетилетия стандартите за безопасност са значително по-ниски от съвременните. Част от отпадъците са съхранявани в контейнери и съоръжения, които не отговарят на днешните изисквания за изолация.
Много от тези съоръжения са били проектирани като временни, но на практика остават такива десетилетия наред.
Не е реализирана навреме стратегия за окончателно погребване или преместване на отпадъците.
С разрастването на София райони като „Малинова долина“ постепенно се превръщат в жилищни зони. Така обекти, които някога са били извън града, се оказват в непосредствена близост до население.
След политическите и икономически промени през 90-те години управлението на подобни обекти преминава през няколко етапа, като промени в собствеността на терените, прехвърляне на отговорности между институции, недостиг на финансиране за поддръжка и рекултивация
Теренът на бившето хранилище става публична държавна собственост, но се управлява от различни структури – включително здравното министерство и други организации. Това води до размиване на отговорността.
Натрупване на проблеми: защо казусът остава нерешен?
Рекултивацията на радиоактивно замърсени терени е скъпа и технологично сложна, необходим е строг разрешителен режим. Отговорността остава неясна – трудно е да се определи кой точно трябва да поеме разходите.
С годините този проблем е изтикван на заден план до появата на обществен натиск.
Отчетените стойности – между 10 и 70 пъти над естествения радиационен фон – са локализирани и измерени близо до почвата (около 10 см). Това предполага вероятно наличие на замърсяване в повърхностния слой и ограничено разпространение, но потенциален риск при директен контакт или разкопаване.
Фактът, че няма непосредствен риск при спазване на ограниченията, не означава, че проблемът е незначителен – той изисква активно управление и дългосрочно решение.
Какво предстои: рекултивация и институционална отговорност
Настоящите действия – възлагане на доклад, оценка на разходите и подготовка за решение на Министерския съвет – са първа стъпка към реално разрешаване на казуса.
Съгласно законодателството замърсителят носи финансова отговорност, дейностите се извършват под строг контрол и е необходим лицензионен режим за всяка фаза от почистването.
Случаят в „Малинова долина“ е класически пример за т.нар. „наследени екологични пасиви“ – проблеми, създадени в миналото при различни стандарти и условия, които днес изискват скъпи и сложни решения.
Решаването на този казус няма да бъде бързо, но е критично – както за сигурността на гражданите, така и за доверието в институциите.
