Едно от най-обезпокоителните неща в новата външнополитическа линия на България е нейната противоречивост. Тя все повече започва да изглежда не като последователна държавна стратегия, а като поредица от нелогични сигнали, изпращани едновременно в различни посоки – към Брюксел, към Москва и към вътрешнополитическата аудитория.
Поредното доказателство дойде с последното изявление на министъра на отбраната Димитър Стоянов, който на пресконференция вчера заяви, че България не предвижда да предоставя повече оръжие на украинската армия.
Димитър Стоянов е човек, който очевидно е сред най-ценените кадри на премиера Румен Радев. Заедно с Гълъб Донев, той е от хората, които Радев многократно е поставял на ключови позиции и представял като част от най-компетентния управленски ресурс около себе си.
Именно затова думите му не могат да бъдат разглеждани като случайна реплика. Още повече, че изявлението беше направено без да е провокирано от конкретен въпрос или обществен дебат. Никой не го беше питал дали България ще продава оръжие на Украйна. Никой не му беше искал подобно уточнение. То беше поднесено изненадващо и точно затова предизвика толкова въпроси.
Още повече удивления буди, днешното му изказване пред bTV
„България няма да предоставя на Украйна повече оръжие и боеприпаси от складовете на армията. Но ако украинската страна желае да закупи българско въоръжение, това е възможно“, обясни тази сутрин Димитър Стоянов.
Ако отказът от безвъзмездна военна помощ може поне привидно да бъде обяснен с хуманитарни аргументи – че не трябва да се налива масло в огъня на войната – то готовността същите оръжия да бъдат продадени напълно обезсмисля подобна теза.
Логиката става абсурдна. Посланието е: няма да ви дадем оръжия, защото не искаме да се воюва, но сме готови да ви ги продадем, за да продължи войната срещу заплащане. Всички претенции за морално превъзходство се разпадат в момента, в който финансовият интерес се оказва приемлив заместител на принципната позиция.
Още по-парадоксално е, че България реално предостави сравнително ограничени количества военна помощ на Украйна, докато българската отбранителна индустрия реализира износ за милиарди левове, свързан пряко или косвено с украинските нужди. Само през последните години продажбите на оръжие достигнаха рекордни размери. Следователно е трудно да се поддържа тезата, че държавата стои настрана от конфликта.
Това означава и нещо друго. Част от икономическите ползи от този износ неизбежно са се вливали в държавния бюджет, от който се изплащат заплатите на висши държавни служители, министри и президентски съветници. Затова днешните опити за дистанциране от тази реалност звучат неубедително.
Но най-сериозният проблем не е икономическият или моралният. Най-сериозният проблем е геополитическият сигнал. Подобни изявления все повече приличат на политическа провокация към европейските партньори и на демонстративно намигване към Москва. Те създават впечатление, че България целенасочено се стреми да се разграничи от общата линия на Европейския съюз и НАТО.
Това е опасен курс. Рано или късно подобно поведение може да постави страната в периферията на европейските процеси – редом до няколко други държави, които системно се конфронтират с основните политически тенденции в ЕС. А веднъж попаднала в подобна изолация, България трудно би могла да възстанови влиянието си дори след края на политическата ера на Румен Радев и неговите военни.
На този фон не помагат и дипломатическите опити за замазване на ситуацията.
Външният министър Велислава Петрова се опита да обясни:
„Всяко следващо решение за помощ – дали военно-техническа или хуманитарна, ще бъде вземано по установения ред с решение на Министерския съвет, което да бъде предложено за дебат в Народното събрание“, каза тя пред журналисти днес.
Подобни формулировки обаче все повече приличат на политическо шикалкавене, отколкото на ясна държавна позиция.
Тук възниква и друг въпрос – доколко тази политика действително отразява нагласите на избирателите, подкрепили премиера Радев. Мнозина от тях го подкрепиха не защото бяха убедени в неговата външнополитическа визия, а защото виждаха в него алтернатива на модела Борисов – Пеевски. Те гласуваха „против“ статуквото, а не непременно „за“ определена геополитическа посока.
Трудно е да се твърди, че мнозинството от тези хора са желаели България да води политика, различаваща се от общоевропейската. Още по-малко политика, която създава впечатление за колебание тогава, когато сигурността на континента е поставена на изпитание.
Допълнителна доза ирония внася фактът, че всички тези аргументи се повтарят в момент, когато украинските военни способности са несравнимо по-развити в сравнение с началото на войната. Украйна вече демонстрира способност да нанася удари на стотици километри навътре в руска територия, включително по стратегически цели. Представянето на Киев като напълно зависим и безпомощен фактор вече не съответства на реалността на бойното поле.
Затова днешният дебат не е за оръжията. Той е за последователността, доверието и мястото на България в Европа. А когато едно правителство се опитва едновременно да продава оръжие, да отрича политическата подкрепа за получателя и да убеждава партньорите си, че остава лоялно към общата политика, резултатът неизбежно изглежда като лицемерие.
И именно това лицемерие се превръща в една от най-големите опасности за българската външна политика.
