Махатма Ганди

Фейсал Девджи е историк, специализиран в изследванията на исляма, глобализацията, насилието и етиката; Стипендиант в колежа „Свети Антъни“ (Оксфордския университет). Последната му книга е „Мюсюлмански Цион: Пакистан като политическа идея“. Анализът е публикуван от списание AEON.

Когато Махатма Ганди бил попитан за мнението му за западната цивилизация, той отговорил: „Мисля, че ако той съществуваше, Западът би бил добра идея“. Въпреки че тази известна фраза се счита за израз на презрителна ирония, в действителност Ганди размишлява много за западната цивилизация. В своята работа от 1909 г. „Хинд сварадж“ или „Индийско самоуправление“ бъдещият Махатма, а тогава все още просто Мохандас Ганди, нарича желанието на Британската империя да разпространи западната цивилизация по целия свят не само лицемерно, но дори самоубийствено. Ганди вярваше, че западната цивилизация може да бъде унищожена от самия опит да „подпечата“ собствените си копия в пленените страни в духа на масовото производство на европейски стоки за колониалните пазари. Ганди смята, че използването на методите на индустриалния капитализъм в изграждането на цивилизации е опасно. „Този подход кастрира самата същност на думата „цивилизация“ Така наречената цивилизация заставлява европейските страни да деградират, тя ги разорява“, казва Ганди.“Тя служи само на това да направи светът по-материално удобен, но и с тази задача тя не се справя.“

Самоубийствена глобализация

Според него цивилизацията на индустриалния капитализъм се стреми само да увеличи производството, търсенето и потреблението на собствените си стоки по света:

„Те искат да превърнат целия свят в огромен пазар за своите продукти. Разбира се, те няма да могат да направят това, но ще се опитат с всички сили. И те няма да оставят камък върху камък, за да постигнат тази цел. “

Само механичното разширяване на този процес, както твърди Ганди, би унищожило западната цивилизация при опита за нейното разпространение. Защо? Тъй като капитализмът е наднационален феномен, той не е „инструмент“ на една конкретна нация или държава. Напротив, капитализмът превърна самите европейски страни в свои собствени инструменти, постепенно се превърна в паразит, който се разраства предимно поради изсмукване на европейския си „майчин организъм“.

Европа позволи на този паразит да навлезе в глобален мащаб и да атакува други страни по света. В резултат на това същността на капитализма, както се оказа, не се ограничава само до европейското господство над света – самото господство на европейските колониални империи над други континенти е просто средство за постигане на целите на капитализма, а не благодат за самите европейски народи.

Капитализмът без алтернатива?

Други азиатски и африкански мислители също подчертаха разликата между спецификата на европейските страни и историята на страните в техните региони. Освен това те смятат индустриалния капитализъм за постижение на целия човешки род, нашето общо дете, при чието раждане Западът случайно изигра ролята на акушерка. Това позволи на много държави в Африка и Азия да възприемат капитализма като свое бъдеще без никакво чувство за риск или малоценност. По времето на Ганди много мислители посочват Япония като пример за успешна комбинация от азиатска култура и съвременна техническа цивилизация.

След поражението на Япония във Втората световна война, по време на която Япония се показа като съвсем не хуманна и филантропична, макар и технически напреднала, западните модернизатори отново започнаха да тласкат Япония към капиталистическо развитие. По това време обаче съвременните технологии и модернизацията най-накрая престанаха да бъдат привилегия на европейската цивилизация. Дори такъв яростно антизападен лидер като Айман ал Зауахири, който замени Усама бин Ладен начело на терористичната организация „Ал Кайда“, също направи избор в полза на съвременните технологии: той използва срещу Запада неговите военни изобретения. В речта си от 2008 г. ал-Зауахири обоснова своя избор със съображения, които наподобяват мисленето на тези, които съчетават съвременните технологии с азиатското мислене в Япония.

Ганди: Япония се научи на империализма от Великобритания

Но индуистът Махатма Ганди счита безспорната универсалност на съвременната цивилизация за най-опасната й черта. Той пише, че „няма да има край на жертвите, загинали в огъня на самата тази цивилизация, чийто смъртоносен ефект е, че хората, попаднали в нейния парещ пламък, мислят, че с тях всичко е наред и че цялата тази цивилизация служи добре.“ Ганди видя, че Япония е ставала заложник на самото насилие и бруталност, които според него унищожиха западната цивилизация. Ганди видя това [в появилия се през ХХ век] стремеж на Япония за външно завладяване, като твърди, че Токио преследва завладяването със същия плам, с какъвто би го правила Великобритания, ако британското знаме се развява над Токио. Неговият сънародник и съвременник, индийски философ и поет Мохамед Икбал се стреми да извади европейските идеали, които и двамата мислители често са свързвали с християнството, от разрушителната хватка на капитализма. Икбал искаше да спаси от дискредитирането самата идея за християнския свят като арена, където целият свят ще демонстрира елементи от етиката на Исус Христос, които са разбираеми за всички и имат общочовешка стойност.

Ганди вярва, че колонизираните страни не трябва да търсят свобода, като сляпо копират производствените и техническите умения на Запада и въвеждат държавни институции в западен стил. Вместо това колониите, които се освобождават от властта на Запада, трябва да изоставят курса на САЩ и Япония, които избягаха колонизация, като създадоха в себе си същата система на власт и насилие като тази на колонизиращите страни. Ганди предложи вместо този американско-японски път да се следва пътя на истинския идеализъм, изразен в ненасилствената борба срещу потисниците. Ако се следват съветите на Ганди, колонизираният свят не само ще се освободи, но вероятно ще реабилитира Запада по този начин, връщайки го благодарение на азиатския и африканския пацифистки пример към по-морален начин на живот. Тоест, вместо да следва Европа и Америка, както предполага теорията на модернизацията, ненасилствената борба на колонизираните народи би могла да подтикне Западът да си припомни собствените загубени идеали.

Освобождавайки се, освободете и Запада

С други думи, Махатма не утвърждава гордата идея за превъзходството на азиатската цивилизация над европейската. Напротив, Ганди вярваше, че първата може да освободи втората, като помогне на Европа да преоткрие собствената си християнска истина. И до известна степен предсказанието на Ганди се сбъдна: освен японците, имитиращи европейската модерност, Западът никога не се е сблъсквал с наистина опасен противник, който би се смятал за част от източната цивилизация.

Колониализъм: училище без „последен звънец“

Един от проблемите, свързани със съвременната цивилизация и нейната претенция за универсалност, беше, че страните, възприели западните технологии, се опитаха да се изплъзнат от прегръдките на Запада. Пример за това е растежът на японската икономика и експанзионизмът на японската империя дори по времето на самия Ганди. Европейските колониални империи бяха наясно с рисковете, свързани с универсалността на техните империалистически претенции, които в един момент могат да завършат с появата на твърде талантливи „ученици“. Следователно колонизаторите обикновено отричаха факта, че техните колониални поданици са постигнали съвременни възгледи, като твърдят, че тези народи все още не са готови за самоуправление. Колонизаторите посочиха бедността и неграмотността на „коренните“ народи като причини, както и техните жестоки нрави плюс взаимната вражда между различните етнически и религиозни групи сред покорените народи. Именно този аргумент използваха британците, когато отричаха самоуправлението на Индия дори в рамките на Британската империя във време, когато Индия достигна доста високо ниво на развитие – след края на Първата световна война. Тези откази на британците да предоставят на Индия автономия продължават до края на Втората световна война. Независимостта е постигната от Индия през 1947 г., когато британците просто не могат да отрекат нейното самоуправление – всъщност не те са взели решението. Така европейците се опитаха да направят безкрайно училище за слабо развити от колониалното съществуване народи, които завладяха. Местните трябваше да изучават тънкостите на европейската цивилизация за неопределено време и беше невъзможно да се избегне записването в това училище.

Антиимпериалистите в завладените страни бяха наясно с неверността на тези решения, но често търсеха независимостта на своите местни колониални страни само за да се отърват от остатъците от традиционното общество. И така, Джавахарлал Неру, първият премиер на Индия след придобиването на независимост, твърди например, че Великобритания не е в състояние да модернизира Индия, тъй като разчита твърде много на подкрепата на индийските аристократи и други консерватори, които не се интересуват от развитието на страната. Той твърди, че само едно демократично правителство ще има необходимата сила и легитимност, за да води хората към всеобщо образование, намаляване на бедността, прекратяване на междуособните конфликти и премахване на варварските обичаи (Има се предвид очевидно индийски обичаи като „сати“ – самозапалване на вдовици след смъртта на съпруга си ). Тъй като Индия се оформя като независима държава, може да се каже, че Неру и други лидери на новите независими държави доказаха, че Махатма Ганди е бил прав. В края на краищата той каза, че в съвременния свят са възможни най-различни възможности за развитие и всяка страна има шанс.

Какъв е той – Западът?

Европейският империализъм през осемнадесети и деветнадесети век представлява първият опит за разширяване на западната цивилизация на нови територии. Понякога империалистическите завладявания са били предшествани от християнска мисионерска дейност. И дори тогава европейският империализъм , със собствените си успехи, бележи първата криза на самата идея за „Запад“. За първи път империализмът превърна Запада в нещо неопределено и подвижно, разширявайки Запада далеч отвъд границите на Европа, която стана негова родина, включвайки в понятието Запад и колониите на европейските заселници в Северна и Южна Америка, Океания, Австралия и др.

Описвайки как Британската империя се разраства от малка държава в северозападна Европа чрез разширяване до глобален архипелаг от територии, германският юрист Карл Шмит цитира интересна препоръка от Бенджамин Дизраели, британски премиер от викторианската епоха на деветнадесети век. Препоръката за Дизраели беше следната: в случай на заплаха за територията на Великобритания, кралицата трябва да замине за Индия. По този начин тя само ще последва примера на португалския двор, който се премести в Бразилия в началото на деветнадесети век, когато войските на Наполеон нахлуха в Иберийския полуостров. Шмит вярва, че такава мобилност на британската корона още през деветнадесети век показва: благодарение на съвременните технологии властта се оказва мобилна. Тази ситуация стана възможна благодарение на индустриалните технологии, които Ганди смяташе за лежащи в самата основа на съвременната цивилизация.

В книгата си „Земя и море“ (1942) Шмит размишлява върху това как корабът, като най -важната технология в британската военноморска империя, е модел на съвременната цивилизация. На кораб всички отношения и действия на екипажа по правило са от техническо естество – всички те са предназначени да осигурят оцеляването на кораба – и хората по този въпрос играят ролята на инструменти. Единственият възможен принцип е чистата функционалност, всички цели и идеали се свеждат до най-прозаичните форми. По пътя няма време за спомени и поклонение. По този начин империалистическата експанзия на Запада доведе до катастрофално отслабване на собствените му исторически и духовни идеали. Но Шмит, подобно на Ганди, разбира, че реалното състояние е нещо повече от механизъм, при който хората играят ролята на зъбни колела. И моделът на западната държава не отговаря на този идеал: той е мобилен и възпроизводим, разпространявайки се по целия свят, той престава да бъде неотменна собственост на всеки един народ или една държава. Както всяка капиталистическа собственост, западната държава може да смени собствениците си: западната икономика обикновено се характеризира с универсалност на обмена.

Възникна интересна ситуация: докато Западът беше свързан с няколко държави, географски разположени в Европа, тази дума имаше определена тежест. Но когато Западът се разпространи по целия свят, заедно с глобализацията възникна необходимостта от преосмисляне на термините „Изток“ и „Запад“. Шмит изброява възможните последици от глобализацията на Запада в своята книга „Номос на Зелята“ от 1950 г. Многобройни колонии от европейски заселници, разпръснати по цялата планета, също започват да принадлежат на Запада.

За ролята на САЩ

И ето че идва моментът, когато САЩ така или иначе обединиха Запада, придавайки на глобалната концепция за „Големия Запад“ истински политически смисъл. Към края на ХХ век се наложи схемата: Западът е съюзник на САЩ. До този момент империи като британската, разпръснати по света, доведоха до загуба на географска цялост от Запада: в новите условия държавите по света не можеха да бъдат подложени на политическо разделение на източни и западни владения.

Още през деветнадесети век започват да се появяват алтернативи на традиционното разделение на света на европейски страни и „периферия“. През 1823 г. се появява доктрината Монро ( кръстена на президента на САЩ Джеймс Монро, който представя тази концепция изцяло ). В съответствие с тази доктрина американският президент взе и раздели земното кълбо наполовина, за да постави едно от полукълбите (а именно западното) под неделимия контрол на страната си – САЩ. Съединените щати бяха обявени за център на „западното полукълбо“, докато Европа, заедно с нейните азиатски и африкански колонии, беше предадена на източното. Така Европа, в мисленето на американските политици, се оказа сякаш в периферията на новия Запад и накрая се отдели от бившите си американски колонии, в чиито дела вече не й беше позволено да се намесва.

Доктрината Монро, представена на 2 декември 1823 г. в годишното послание на американския президент Джеймс Монро до Конгреса на САЩ, характеризира Европа като деспотичен и монархически регион, завинаги замесен в междуособни и колониални войни. Новото жилище на свободата, съобщи Монро, се появи в Северна и Южна Америка. Монро твърди, че „американските континенти, с оглед на свободната и независима позиция, която са постигнали и която са запазили, не трябва да се разглеждат от този момент като обект за бъдеща колонизация от която и да е европейска сила“. В много отношения той изобразява Европа и нейните страни по същия начин, както тя самата описва своите азиатски и африкански колонии, като също обещава да не се намесва във вътрешните им дела. Съединените щати, като обявяват Северна и Южна Америка за зона извън европейското влияние, без да се замислят поеха върху селбе си ролята на империя по отношение на Латинска Америка – че нали тя се намира в обянетого от Монро „убежище на свободата“ в западното полукълбо.

Възходът на САЩ доведе директно до кризата на Запада в няколко области едновременно. Първо, Западът сякаш се раздели на две: появиха се САЩ и Европа. Второ, не само географското положение на Запада се измести, самата концепция за „Запад“ се е промени в политически и цивилизационен смисъл. Оттогава тази криза се превърна в неразделна част от целия живот на Запада. Той винаги е в състояние на криза и промяна и това често тласка Запада да продължи напред.

Западът в условията на студената война

Краят на Втората световна война и деколонизацията на Азия и Африка отново изискват промяна в разбирането на Запада за неговото географско и стойностно положение. Сега, през ерата на Студената война, Западът се намира на двата бряга на северната част на Атлантическия океан, а Съветският съюз и неговите азиатски съюзници са обявени за изключени от „цивилизованата“ част на света, те са станали така или иначе , част от Изтока. Това беше новото разделение на планетата на съперничещи полукълба. Сега основата на „суверенитета“ на Запада стана блокът НАТО, а на изток, в противовес на този блок, се формира група от съюзници от Варшавския договор.

Фукуяма: от края на добрата история до началото на лошата

Книгата „Краят на историята и последният човек“ (1992) на Франсис Фукуяма бележи началото на последната криза на Запада след края на Студената война. През този период Западът победи комунизма. Грандиозен конфликт приключи и с него идейните и цивилизационни интерпретации на съвременния свят, основани на съперничеството между САЩ и СССР, остаряха. Фукуяма предполага, че отсега нататък цялата политика ще се превърне само в поредица от леки „почиствания в градината“, насочени към премахване на малкото останали огнища на нестабилност в рамките на общия за всички либерален световен ред. Предполагаше се, че този световен ред ще бъде белязан от липсата на разделение на Изток и Запад и светът ще стане „безопасен за капитализма“. (Тук можете да хванете иронична алюзия за лозунга на покойния президент на САЩ Удроу Уилсън, който въвлече Америка в Първата световна война под лозунга „Ще направим света безопасен за демокрацията“ ). В тези нови условия политиката изглеждаше подчинена на икономиката и затова глобалният триумф на неолиберализма изглеждаше естествен: в края на краищата тази твърда форма на капитализъм трябваше да „направи света безопасен“ за пазара и неговите механизми. Интересното е, че прозападните „цветни революции“ в Източна Европа не се проведоха под левите лозунги за равенство и помощ на бедните. Сякаш визията на Махатма Ганди за капитализма като паразит, който завзе властта над своя господар, се сбъдна.

Парадоксално е, че в аргументацията на Фукуяма имаше нещо съветско – тя сякаш копира идеята на Владимир Ленин за победата на комунизма. При комунизма, каза Ленин след Енгелс, няма да има политическа борба, а само обикновена администрация. Тази концепция беше част от теорията на Ленин, че историята на държавата като инструмент на насилие ще приключи, когато капитализмът бъде победен: в края на краищата тогава държавата няма да има с кого да се бори и тя ще се превърне в мирно самоуправление на хората. Очакваният преход на Фукуяма от обикновената история с нейните политически борби към неолибералния рай със своето „самоуправление“ се оказа измислица. Тези очаквания Фукуяма игнорира въпреки очевидните възникващи вътрешни врагове на „новия световен ред“, който възхвалява, при което разделението на света на Запад и Изток се изтрива.

Хънтингтън като Касандра

В бестселъра си „Сблъсъкът на цивилизациите и трансформацията на световния ред“ (1996) Самюъл Хънтингтън се противопоставя на Фукуяма, заявявайки, че враждебността между Изтока и Запада, а заедно с нея и историята и нейната неизбежна политическа борба, е малко вероятно да изчезнат, заменени от безобидните проблеми на мирно управление. Напротив, според Хънтингтън политиката скоро ще се прояви отново в битки, определени от културата и цивилизацията, само че сега в тези битки ще участват не само контролирани от държавите участници. В тази нова версия на междукултурната борба събитията могат да се развият по следния начин. Западът ще се върне към своите религиозни корени под формата на юдаизъм и християнство и ще се озове в цивилизационна борба срещу сили като исляма, будизма и индуизма. При такова развитие на нещата географското разположение на страните-участнички в борбата няма да играе важна роля.

След терористичните атаки на 11 септември 2001 г. за мнозина стана ясно защо вниманието на Хънтингтън към недържавните структури и религия е оправдано. ( Това се отнася до факта, че терористичните атаки на 9 септември 2001 г. в САЩ са извършени от религиозни фанатици, които са били агенти на международни терористични структури, а не на държави ). В новите условия именно тези сили придобиха първостепенно значение. Френският историк Мишел Фуко е писал много за децентрализацията на властта. Днес властта се измества от предишното йерархично организирано състояние, действайки според логиката „върховете показват на низините“, към обикновените процедури, основани на дисциплината и правилата, общи за всички. Именно тази „хоризонтална“ система, обща за всички, превръща децата, студентите, войниците, пациентите на медицински организации и дори затворниците в лоялни граждани. Фуко доказа, че в тези нови условия основната заплаха за стабилността на едно общество не са други държави, а вътрешни врагове, представени от всякакви престъпници и, разбира се, религиозни фанатици и терористи.

Ислямът като враг

Днес на тероризма и политически радикалния ислямизъм се дава ролята на този страхотен „недържавен“ враг. За западните общества това е едновременно вътрешна и външна заплаха, точно както преди тези западни общества бяха заплашени от класови сблъсъци, а след това и от враждебност между различните раси. Западът дори се опита да придаде лице на този враг, като му обяви война в Афганистан и Ирак. Така Западът така или иначе „екстернализира“ врага – изнесе го някъде в Азия. Този образ на ислямистката идеология като вражеска е помогнал на западните страни да оправдаят ограниченията върху имиграцията, надзора на джамиите и криминализирането на обичаите, като носенето на хиджаб и ритуалните жертвоприношения на животни.

Ислямът обаче все повече се възприема от западните общества като вътрешна заплаха. И това не се случва поради имиграцията или опитите да се обърнат гражданите на западните страни към исляма, а защото ислямът става невъзможно географски да се припише на „незападни“ явления. Много от чуждестранните терористи, провеждащи джихад в Сирия, не знаеха нищо за тази страна и не говореха нейния език, но знаеха европейски езици и като цяло се чувстваха като у дома си в Европа. Тези терористи са израснали на Запад като част от Запада и тях не ги натъжава това, че няма държава в света, която да е толкова враждебна към Запада, че тези терористи да могат да се обявят за нейни граждани, предавайки западните държави [граждани на които са били много от онези, воювали в Сирия като екстремисти]. Образът на Русия като нов-стар враг на Запада също става проблематичен. Сега е невъзможно да се залепят отношенията между Изтока и Запада, които бяха разрушени след края на Студената война, но това положение не радва западния избирател. Западните избиратели могат да прехвърлят част от вината за срива на тези отношения върху собственото си ръководство.

Терористите са врагове без „адресна регистрация“

Една от причините, поради които ислямът започна да се превръща в нов враг на западната цивилизация през 21 век, е, че ислямът отдавна не е геополитически съперник. Разпространявайки се по целия свят, радикалната ислямистка идеология е насочена не към държави, а към самото „световно казино“, чийто живот се определя от финансови потоци, огромни пратки стоки и масова миграция. Ерата, настъпила след края на Студената война, може да се възприеме като време, когато светът се превърна в огромна търговска площадка. А световната политика е съвкупност от многопосочни сили, които се опитват да повлияят на тази търговска площадка. Тези усилия се полагат както от държави, така и от така наречените „недържавни участници“. Някои от тях се опитват да регулират тази площадка, някои, напротив, се опитват да „дерегулират“ това място. Тези опити за регулиране и дерегулиране засягат всичко: от природни ресурси като нефт и риба до промишлени продукти, включително оръжия и ядрени технологии. Това включва и индивидуални човешки права като право на живот, право на лично пространство, свобода на словото и свобода на движение.

Подобно на многобройните си врагове, мюсюлманските бойци се стремят да регулират някои потоци от горепосочените стоки в световен мащаб и да дерегулират други. Но вместо да водят икономическа конкуренция за защита на своите интереси, тези ислямски бойци носят смърт и разрушение. Изглежда, че те самите и общностите, в които живеят, са готови да се жертват, за да постигнат целите си. Ислямският тероризъм не представлява никаква екзистенциална заплаха за нито една, дори и най -слабата държава: самите терористи не могат да завземат властта в нито една държава. Но тези терористи могат да носят със себе си заплахата от граждански конфликт и напрежение в обществото. Дори базираната в Ирак терористична Ислямска държава не се опита да определи ясно географския обхват на своята война: къде трябва да започне територията, която терористите от тази организация искат да завземат и къде трябва да свърши? Вместо това бойците на ИД продължиха да атакуват цели в различни, несвързани помежду си части на света. Основният момент във „въстаническата“ дейност на тези терористи е, изглежда, нихилистичното отричане на личните интереси като движеща сила на икономическата рационалност, която определя човешкото поведение.

Брекзит и Тръмп – „камбани на недоволство“ от западняците

Готовността на ислямистките бойци за саможертва доведе Запада не само до опитите да се противопостави на ислямската войнственост, но и до странен феномен, който бих нарекъл извратена имитация на етиката на ислямските радикали. Като пример може да се използва това, че Западът все повече осъзнава себе си като вид цивилизационна сила, противопоставяща се на исляма. Оказва се, че вместо да се превърне в олицетворение на тази универсалност и техническа рационалност, която Махатма Ганди не харесва , Западът следва пътя, предвиден от Хънтингтън: Западът започва да действа под културни и дори почти теологични лозунги. Това се проявява за първи път в борбата с тероризма след антиамериканските терористични атаки през 2001 г., а сега се проявява и в популисткото, всъщност ултранационалистическо, отхвърляне на универсалния световен ред от някои сили на Запад. въз основа на система от определени правила, включително свобода на движение и стандартизация. Този възглед, който набира скорост в Европа и Съединените щати, не е нищо повече от надигащ се отказ на Запада от неотдавнашното му неолиберално прераждане, когато свободният пазар на стоки и работна ръка беше обявен за лозунг на деня.

Брекзит отлично илюстрира тази форма на ново отхвърляне на глобализацията от някои сили на Запад. Нещо повече, този отказ в случая с британците дори беше придружен с известна готовност за жертви. Британските поддръжници на Брекзит се оказаха готови за всякакви загуби, включително икономически, само за да си възвърнат, както смятат, предишната си независимост от Европейския съюз. В същото време тези поддръжници на Брекзит сякаш имитират реториката на собствените си бивши колонии, когато се борят за независимост от Британската империя. Без да отхвърлят открито принципа на личния интерес, те се отдръпнаха от визията за света след Студената война като обслужващ общия просперитет на неолибералния пазар на стоки и идеи. Започвайки във Великобритания, това внезапна, макар и не осъзната от всички борба от миналото на нейните колонии, обхвана Западна Европа, където консервативните партии и правителства се „борят“ с Европейския съюз за националния си суверенитет и собствената култура на своите страни. В същото време тези консервативни партии и правителства не приемат принудата за привличане на мигранти, принудителната толерантност към исляма и други елементи на глобализация, точно както колониите някога не са приемали западнячеството. За тях всичко това е опит на самите тях, европейците, да ги превърнат в колонии на някакви глобални сили. Дали този необясним исторически обрат е много странен, перверзен, но все пак въплъщение на предсказанието на Ганди: някой ден здравите сили на Запада, неговото християнско ядро, сами ще започнат да се отделят от жестоката цивилизация на съвременния глобален капитализъм?

Възход на Русия и Китай

Подобно на съвременната цивилизация, критикувана от Ганди, усилията на Запада да осигури геополитическо господство по света в борбата с тероризма срещнаха нова пречка. В своите времена Западът научи целия свят на определени процедури, като външно алтернативни избори, които легитимират властта в една или друга държава. И изведнъж стана ясно, че същите тези процедури легитимират съществуването на държави, които на Запад се наричат авторитарни. Благодарение на действията на Турция и Русия, Индия и Китай войната с тероризма престана да бъде изключително западен проект. В борбата с тероризма участват и тези страни, където пазарната икономика понякога се комбинира с политически репресии. Така последният проект на Запада да се трансформира в нещо ново чрез борбата с тероризма – този процес също излезе от неговия контрол. Успоредно с това ставаме свидетели на пробив в институционалните форми на Запада. Тук можете да си припомните оттеглянето на Доналд Тръмп от различни съюзи и споразумения, както и Брекзит и възстановяването на граничния контрол в някои части на Европейския съюз. Тези отслабващи връзки обаче са хармонично съчетани с повторното откриване на Запада като единна цивилизация. Това може да се счита за един вид компенсация за известно отслабване на съществуващите преди това трансгранични връзки. Или наистина имаме късмета да станем свидетели на възраждането на Запада като интелектуален и културен феномен извън политическия и икономически контекст?

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!