страх, домашно насилие

Домашното насилие е изключително тежък за решаване обществен проблем, който е осъзнат като такъв предимно в обществата, които сме свикнали да наричаме „цивилизовани“, и датира от зората на съществуването на човечеството. Културните и религиозните предпоставки векове са спомагали за неговото неглижиране, прикриване и дори официализиране, но в съвременните общества всичко това е не само чуждо, но е и крайно неприемливо. Тъй като обикновено негова жертва са жените, а често и децата, то изразява в най-чист вид гнусния тормоз на физически по-силния над по-слабия и нарушаването на изконни човешки права. Тази характеристика прави от домашното насилие, особено в най-разпространения му вариант – над жени – добър лакмус за етичната стойност и духовния напредък на обществото.

За да бъда по-ясен: повече насилие над жените в едно общество означава по-буйна диващина и е индикатор за нравствена изостаналост.

Българското общество обича да се самопровъзгласява за напредничаво, будно и със стремеж към съвременното и на фона на тези претенции докладът на ООН отпреди ден, според който през 2018 година 33 българки са били убити от съпруг или интимен партньор, беше откровено шокиращ. Не само заради бройката на жертвите, а защото е публична тайна, че те са само върхът на един грозен айсберг от брутално насилие и тормоз, за който в много случаи по различни причини виновниците хич не си получават заслуженото.

В доклада има и други тревожни неща, за които много хора винаги са подозирали и подминавали, но като излязат черно на бяло, си оставят горчив вкус в устата на всеки с нормално мислене. Така например в България процентът на докладваните случаи е по-нисък от средния за другите страни, обхванати в доклада, а центровете за помощ на пострадали от домашно насилие жени са недостатъчни. Има и други забележки и предложения, но най-същественото вече се оформя и от казаното дотук: България не се справя с домашното насилие и не е готова да го направи и в бъдеще.

Очевидно е, че за част от българското общество този проблем не е достатъчно стимулиращ, за да се активира за решаването му, или дори той не се осъзнава като проблем. Иначе преди време, като се обсъждаше да се ратифицира ли Истанбулската конвенция или да не се, като важен аргумент бе приведен и този, че според българското законодателство започването на действия срещу виновни за насилието над жени е в максимална степен улеснено и повече няма накъде, та тази конвенция нямало да добави нищо, а само щяла да отвори вратичка за въвеждането на понятия като „социален пол“ с всички произтичащи от това задължения за законово преустройство.

То хубаво сме против тия светогледни сътресения, дето ще ни ги донесат дженъдрите, докато опустошават българското семейство, православната ни идентичност и други такива „доводи“, реещи се из социалните мрежи, ама ето на – миналата година 33 жени са си отишли от този свят по грозен и насилствен начин, въпреки че уж законите са от строги по-строги. А колко хиляди са измъчвани и пребити освен официално подалите оплакване – само Онзи отгоре знае. Но Неговата справедливост отделно ще сполети насилниците, сега за тази по земята българска ми е думата.

Тъй като насилието срещу жени и домашното насилие се оказва все още трудно за преборване дори в европейските общества с много по-стриктно зачитане на правата на човека, те предприемат групови организирани опити за справяне с него, като изработват рамкови документи като обилно оплютата у нас Истанбулска конвенция, която България не ратифицира.

Опозиция и националисти нададоха вой като карпатски вълци срещу документа преди време, като никой не се хвана да анализира реално неговата стойност на методика за борба с домашното насилие, а го видяха само като опасност от „изпедерастяване“ на обществото.

Вярно е, че има текстове, които от гледна точка на употребата на понятието „gender“, пояснено изрично като „социално изградени роли, поведение, дейност и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете“, предизвикват сериозен размисъл за вторични последствия след ратифициране, но 34 страни вече го направиха и още стоят на картата, а с малки изключения в това число влизат всички най-развити и ангажирани с правата и справедливостта общества.

Ние, като общество, понеже не се нуждаем от съвети какво да правим, говорихме предимно за джендъри, и тия, които го правеха най-много и скачаха срещу конвенцията, сега да вземат да идат при роднините на загиналите женици да им обяснят как точно се борим с домашното насилие. Без усилия се сещам, че лидерът на БСП Корнелия Нинова и този на ВМРО Красимир Каракачанов громяха конвенцията с устрема на червените ескадрони, аргументирайки се с джендърката проблематика, която произлиза от нея. Та предлагам тях да пратим при роднините.

„Би следвало подобен въпрос да се обсъжда не само с някои специализирани НПО-та, които защитават правата на различните, но и с тези кръгове от обществото ни, които имат по-консервативни, патриархални разбирания по темата“ – каза вицепремиерът.

Каракачанов може и да е прав, че част от българското общество е все още твърде патриархална в светогледа си, за да приеме допълнителните следствия от документ като конвенцията, а, да бъдем честни, има още много българи, които смятат, че да прекарат жените и/или децата през каиша е нещо нормално и оформящо характера. Аз обаче не знам кой пък е упълномощил именно тази част от обществото да диктува дневния ред на останалата. Погледнато така замирисва на дискриминация, пък и ако продължим да се водим по акъла на „патриархалните“ и „консервативни“ кръгове в българското общество, като нищо ще тръгнем обратно към Средновекевието, както направи любимата на същите тези кръгове Русия миналата година, като декриминализира домашното насилие, което не е рецидив и не причинява тежки телесни повреди.

Според този скандален закон излиза, че може да биеш роднини, ама де не е често, и ако не осакатиш жена си или детето си, „всьо харашо“, не е хулиганство. Законът защитавал и правото на някои родители да възпитават строго децата си, според подкрепилите го. В някаква медия дори четох, че руска депутатктка се изцепила, цитирам по памет, че малко пошляпване било заздравяващо за семейството. Значи като като му дойде повече водката на пияния шебек – шамар по мордата на малкия, на следващата чаша – шут по задника на мръсницата, може и повече от един. Това два-три пъти седмично, щото ако е всеки ден, е рецидив. И представлява профилактика на семейството, а не физически тормоз.

В съвременна България със сигурност има хора, които биха прегърнали такова законодателство, но за щастие все повече сме тези, които смятат именно твърде „консервативното“ за ненормално, а що се отнася до православните християнски ценности, за които също се изказваха опасения по време на дебата, нека да посочим примера с Полша. За никой не е тайна, че поляците са най-фанатичните европейски католици, така че щом те могат да преглътнат джендърите и да ратифицират, както стана, значи „вътре мечки нема“.

Та нека не се правим на по-християни от папата.

В разгара на дискусиите, които се разразиха встрани от главната тема за насилието, не беше зле да се чуе и една категорична и безусловна позиция „за“ или „против“ Истанбулската конвенция от правителството. Авторитетното решение на Конституционния съд, който я намери за несъответстваща на Конституцията, удобно освободи доминираното от ГЕРБ държавно управление от все по-надвисващата нужда да вземе страна в спора, разкрачено между тенденцията в ЕС и ината на коалиционния партньор, а неговата позиция можеше много да наклони везните.

В крайна сметка официално казусът е затворен, защото против Конституцията не се рита /а и не трябва/, ама остава главният въпрос:

Склонни ли сме да жертваме 33 жени всяка година, но да не подпишем нещо, което ще стимулира усилията срещу домашното насилие, поради опасения от „джендър идеология“? С други думи – да ги жертваме, за да не пуснем джендърите, които така или иначе са членове на нашето общество, и то равноправни /пак по Конституция/?

Тъжно е, но явно има много хора, които биха отговорили положително. Иначе нещата щяха да стоят другояче.

Обаче тези, които не сме склонни на такъв ужасен компромис, сме повече, и ако казусът с Истанбулската конвенция е по закон затворен от решението на КС, е време да потърсим други стимули за представящите ни политици да се захванат с реалния проблем с бушуващото насилие над жените, вместо да се упражняват в разсъждения по странични теми и да бягат от отговора на въпроса защо уж строгите български закони срещу домашното насилие не дават резултат.

Не желая да живея в общество на биещи питекантропи, а Вие?

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!