националният празник
На снимката: Даниела Горчева

Даниела Горчева е магистър по българска филология и история на СУ „Климент Охридски“. От 1990 г. живее в Холандия. От 2003 г. е издател и главен редактор на „Диалог“ – списание за политика, култура и история, което излиза на български в Холандия и има читатели в цял свят. Сценарист на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата“.  През 2012 г. е победител за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика „Заедно срещу дискриминацията“. Издаваното от нея списание „Диалог“ има награда на НДФ „13 века България“ за популяризиране на българската култура в чужбина.

 

– Г-жо Горчева, повечето народи в света честват като национален празник деня на своята Независимост. Защо с такава упоритост честваме дата, свързана с приключването на войната между две империи – Османската и Руската, а не с нашите български усилия?

– Въпреки завоевателните цели на Русия, която се стреми към Проливите и с тази цел иска да владее България, тази война все пак носи Освобождението на България, възстановяването на българската държавност. Това е резултатът от нея, въпреки руските имперски намерения.

Затова ние трябва да отбелязваме 3 март, но не като национален празник, а като една от многото съдбоносни дати в нашата история, като ден за почит към жертвите паднали за нашето Освобождение: българи, руснаци, финландци, румънци, украинци.

Като национален празник обаче и особено по начина, по който се отбелязва, 3 март вместо да обединява, разединява българското общество. И трябва да се запитаме кой има интерес от това.

А внушението, което и днес се отправя и към българския народ, и към света е манипулативно, невярно, обслужващо интересите на чужда държава и е унизително за националното ни достойнство.

Неведнъж съм присъствала на дипломатически приеми в чужбина по случай нашия национален празник и неведнъж ми се е случвало да чувам горчивината в гласа на наши приятели, приятели на България имам предвид – холандци, французи и пр., когато отбелязват смайването си, че са дошли с мисълта да отбележим заедно националния празник на България, а вместо това са присъствали на ден за поклонение към Русия.

Обидно е националният ти празник да е свързан с речи за възхвала на чужда държава, че дори и с изпълнение на чужди музиканти и чужди композитори.
Представяте ли си на националния празник на Франция техен посланик в Холандия да покани американски музиканти, които да свирят Гершуин? Или на националния празник на Германия да бъдат поканени френски музиканти, които да свирят Равел или Бизе. А на нашите дипломатически приеми ми се е случвало да слушам руски музиканти да свирят Шостакович и хората после ме питат нямаме ли си български композитори.

И за какво трябва да възхваляваме Русия, когато този сключен в Сан Стефано  предварителен мирен договор е крайно неизгоден за България и неслучайно на подписването му не е поканен никой от българска страна. В Сан Стефано няма наш представител.

– Казвате, че договорът, сключен в Сан Стефано на 3 март 1878 е крайно неизгоден за България?

Да, разбира се. И децата в училище трябва да изучават и да анализират текста на сключения в Сан Стефано предварителен мирен договор, за да знае всеки българин колко неизгоден е той за България и да няма шанс пропагандата.

Този договор признава независимостта на Сърбия (чл. 3) и Румъния (чл. 5), но не и на България. А не ми е известно в Сърбия или в Румъния тази дата да е национален празник.

Санстефанският договор предвижда България (чл. 6) да бъде подчинено, васално  княжество. България се задължава да изплаща васален данък – трибут. Размерът на данъка щял тепърва да бъде определен (чл.9).

Член 6 изрично подчертава, че границите на Княжеството тепърва ще бъдат определени от руско-турска комисия.

Член 7 на този договор предвижда, че бъдещият български княз ще бъде избран, цитирам: „под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар“.

Член 8 уточнява, че „руският окупационен корпус трябва да бъде издържан за сметка на окупираната страна“, тоест, за сметка на България. И не посочва никаква крайна дата на тази руска окупация, а само едно уклончиво „приблизително две години“. Знаем от горчив опит какво значи за Русия „приблизително“.

Член 10 дава правото на Турция да си служи с българските пътища за превоз на свои войски, муниции, хранителни припаси – с две думи да се разполага с тях, както намери за добре. Член 12 предвижда събарянето на всички крепости по река Дунав.

Ами раздаването на български земи, с което се хранят апетитите на съседни Сърбия, Гърция и Румъния? Даването на Ниш на Сърбия, на Северна Добруджа на Румъния, ето така започва – с руска благословия обезбългаряването на тези земи, етническото им прочистване. И не е въпросът в териториите, а в страданията на българите, останали извън пределите на своята държава.

И това при положение, че българите воюват за своето освобождение и участват във войната с немалко сили и имат убити близо 4 хиляди опълченци и десетки хиляди цивилни жертви.

И затова трябва да се помнят горчивите думи на Стефан Стамболов:

„Ако русите проляха кръв, и ние не проляхме вода. Стомилионна Русия изгуби 40 000 войници и два милиарда лева. За избитите си синове те взеха Бесарабия и цяла област в Азия, а за изхарчените рубли те взеха тройно военно обезщетение от Турция, за окупацията те взеха и от нас двадесет милиона.

А ние? От три милиона народ ние дадохме жертва сто хиляди души; опустошенията и пепелищата погълнаха цели натрупвания от векове, чиято стойност надминава десет милиарда. И какво получихме? Отечеството ни – разделено на пет части и раздадено по милост на различни държави. И още – едно натрупано опекунство, което ни души всеки час, което ни спъва на всяка стъпка. Не, ние ще хвърлим туй опекунство!“

– Отхвърли ли сме днес това опекунство, за което говори Стамболов? Третата българска държава е вече на 143 години. Според Вас днес българите достатъчно освободени ли сме от своите исторически комплекси и зависимости?

За днес не съм сигурна. Но някогашните българи, нашите предци успяват. След много перипетии и въпреки непрестанната брутална намеса на Русия във вътрешните работи на България, ние извършваме нашето Съединение, защитаваме го в Сръбско-българската война и в крайна сметка всичко това  довежда до 22 септември 1908 година, когато цар Фердинанд обявява Независимостта на България.

За мен това е истинският национален празник за България, защото едва тогава – 30 години след Сан Стефано, най-после България престава да бъде подчинена на чужда империя държава, престава да бъде васално княжество и става суверенна държава.

Както казва цар Борис в своята реч при откриването на паметника на Шипка през 1934: „Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче,  които символически отбелязват преходите на неудържимо възход на българския народ.“

С тези думи цар Борис напомня, че извоюването на държавната ни независимост е българско дело, продължило векове.

И това е така. Нашата битка за независимост започва с призива на Паисий българите да знаят своята история, с борбата за църковна независимост, с изграждането на демократичната система на българското национално училище и читалище.
Тази борба продължава и след Освобождението с мъчителната битка за освобождаването от руската опека и отклоняване на опасността България да се превърне в Задунайска губерния.

Затова е важно да си знаем историята и затова трябва да гледаме на пропагандата като на заплаха за националната ни сигурност и поредно посегателство към държавната независимост на България. Националният празник трябва да е свързан с националното ни достойнство, а не да е израз на покорство към чужда държава.

Как да си обясним двойнственото поведение на някои българи, които обичат Русия и пращат децата и внуците си на Запад?

Разбира се, че ще ги пращат на Запад, а не в Русия. Никой не иска да изпрати детето си в страна, където няма гаранция за живота, здравето и свободата му. Никой не търси хубавия живот в държава, която се отнася тиранично към собствените си граждани и агресивно и подозрително към чуждите. Просперитетът не пада от небето. Затова не е случайно, че в правовите демократични държави хората се радват на просперитет, а в тоталитарните държави или в диктатурите – на мизерия. С изключение , разбира се, на управляващата класа, чието богатство, естествено, не е спечелено по почтен път.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!