Кръсто Лазаревич е роден в Босна/Херцеговина, като дете бяга със семейството си в Германия. Днес живее в Берлин, работи като журналист и публикува в различни немскоезични медии.
Във Виена чух сърби да говорят срещу жените със забрадки, исляма, чужденците. Без да се притесняват, че и самите те са чужденци. И маршируват тъкмо с онези, които преди са ги гонили от страната, пише Кръсто Лазаревич за „Дойче Веле“.
Както е известно обаче, изключенията потвърждават правилото. Познавам например един бездомен поляк, който редовно се мотае пиян на трамвайната спирка недалеч от жилището ми. Моите познания по полски се простират най-много до няколко ругатни и наздравици, но това е предостатъчно, за да го разбирам. Наскоро, когато на път за работа минах покрай него, той навикваше една жена, че носела забрадка. Тя се извърна, поклати глава и самоуверено продължи нататък. Знам, че не е хубаво да се говорят лоши неща за един бездомник, само че от въпросния ден той не ми е вече особено симпатичен.
Мога да си представя, че в деня на независимостта на Полша същият този бездомник крачи заедно с 60 000 десни екстремисти във Варшава и крещи: „Цяла Полша ни припява, бежанците – вън“. Или пък призовава за „бяла Европа на братските нации. И докато се пъчи там и протестира срещу мюсюлманите и бежанците, каквито в Полша почти няма, десните екстремисти го подминават презрение, защото е бездомен. Това, че самият ти си обект на дискриминация, не означава автоматично, че си по-добър човек.
Не всички мигранти искат отворено общество
Национализмът, антисемитизмът и расизмът са широко разпространени идеологии. Сред милионерите, както и сред бездомните, местните хора и мигрантите. Расистът в добре ушит костюм и с университетска диплома в джоба просто умее да изрази омразата си по-добре от бездомника. Широко разпространеното схващане, че бедните и слабо образованите са по-податливи на тази идеологии, не може да бъде доказана на практика. Това е просто едно от многобройните предубеждения срещу „онези долу“. Наивен обаче е и разпространеният сред левите възглед, че мигрантите и малцинствата са естествени привърженици на отвореното и справедливо общество.
Някои германски турци се гневят на възхода на десния популизъм в Германия и клеймят провала на държавата в разкриването на убийствата, извършени от „Националсоциалистическите нелегални“, но не казват и една критична дума срещу Ердоган и онова, което става в Турция. Някои румънци и българи, дошли на гурбет в Германия, с право се възмущават, че им плащат мизерни заплати и ги експлоатират, но в същото време недоволстват, че ромите от родните им страни, също като тях си търсят късмета в чужбина. Някои руснаци се оплакват, че в Германия ги дискриминирали и същевременно се възмущават от присъствието на гастарбайтери от Централна Азия в Русия.
Когато ксенофобите избягат в чужбина
Мога и да продължа този списък, но мисля, че вече разбрахте какво имам предвид. Тези хора много си приличат. За тях е напълно в реда на нещата, когато хора от някое маргинализирано малцинство бъдат обиждани, заплашвани и изолирани. Но окажат ли се самите те в подобна неблагоприятна ситуация, започват силно да се оплакват от отношението към тях.
Да не оценяваш хората според произхода им, не означава обаче нито да ги демонизираш, нито пък да ги идеализираш. И едното, и другото е расизъм, макар второто да е уж плод на добри намерения. Конкретните случаи съдържат, разбира се, и разлики. Ако 18-годишен сириец идва в Германия и досега не е разбрал, че Хитлер е бил зъл демон, можем да се опитаме да му обясним това. Но ако 18-годишен германец не е успял да схване това, независимо от всички часове по история, нещата явно са непоправими.
Особено сложно става, когато ксенофоби бягат в чужбина и се срещат там с други ксенофоби. Прекалено абстрактно ли ви звучи? Ще ви дам един пример: на демонстрация на дясноекстремистко идентитарно движение във Виена чух да говорят на родния ми език. Много сърби и хървати участваха в тази демонстрация – протестираха срещу „бежанците“, „ислямизацията“ и какво ли не още.
Сръбските националисти и хърватските националисти всъщност не се погаждат много. Освен ако не живеят във Виена и не са подстрекавани да ругаят мюсюлманите и бежанците. Тогава вече могат да намерят общ език, та да излеят заедно омразата си срещу други. Не бяха ли тъкмо хората от бивша Югославия, които дойдоха в Австрия първо през 1970-те като гастарбайтери, а после – през 1990-те – и като бежанци?! Австрийските националисти не ги искаха тогава в страната си. Само че откакто в Австрия вече има сирийци, старите бежанци – тези от Балканите – внезапно вече са добре приети, докато новите не са. И това важи, разбира се, само за „белите“ бежанци от Балканите, но в никакъв случай – за ромите.
Каква е тази странна интеграция?
Сърби, хървати, поляци и други хора от Централна и Източна Европа маршируват в Германия и Австрия заедно с хората, които само до неотдавна искаха да ги изхвърлят от страната. От войната в Сирия насам бежанците от Балканите стоят малко по-горе в общественото възприятие и са вече достатъчно „добри“, за да участват в демонстрации срещу бежанците. Ако това е интеграция, здраве му кажи! Европейските националисти в различните страни са чудесно омрежени помежду си. Общите им врагове са бежанците и мюсюлманите. Независимо от това дали тях ги има или няма в съответната страна.
На стената в културния център на родния ми град имаше окачен надпис: „Всеки е чужденец извън родината си“ – т.е. почти навсякъде. Чудесни думи, но би трябвало да добавя към тях и следното: И чужденците могат да са расисти – почти навсякъде.
