Две години след бунта в Капитолия: токсичното наследство на Тръмп

„Това е просто драма“, въздъхн Джейми Ерера Бойтлер миналата сряда, когато новото републиканско мнозинство в Конгреса многократно провали първото си автоматично задължение, като взе 15 гласа, за да избере председател. Самата Бойтлер не участва в позирането и разиграването. След като гласува в подкрепа на импийчмънта на Доналд Тръмп след бунта в Капитолия на 6 януари 2021 г., тя пропусна шанса си за преизбиране, когато Тръмп подтикна един от верните си привърженици да я предизвика.

Тръмпистът измести Бойтлер на втори тур, след което загуби от демократ на общите избори: Тръмп си отмъсти по дребен начин, за което републиканците платиха. Въпреки че продължава да раздухва драма, той е загубил способността си да я режисира и така неписаната, абсурдно импровизирана драма се развива – в краткосрочен план комична, но тъй като обърква управлението на страната, в дългосрочен план вероятно трагична.

Всичко започна, когато Тръмп обяви демонстрация на 6 януари 2021 г., за да спре удостоверяването на победата на Джо Байдън. „Бъдете там – изригна той в Туитър, – ще бъде диво!“. Поддръжниците му откликнаха на призива, запалени за това, което някога се наричаше „дивотия“, вид буйство, на което се отдават младежките банди. Тръмп изпрати привържениците си да се „бият като дявол“ в Капитолия, където размазаха мръсотии по мраморните зали, пуснаха димни бомби и се втурнаха през бъркотията от разграбени документи, счупени стъкла и натрошено дърво.

Той им даде и цел за гнева им: в Туитър обяви, че е разочарован от своя вицепрезидент Майк Пенс, който е отказал да отмени изборния резултат. Казва се, че Тръмп се е притеснил, че Пенс може да бъде линчуван, и е свил рамене: „Може би Майк го заслужава“.

Сегашният безпорядък във Вашингтон е закъснял епилог на този разрушителен следобед. Кевин Маккарти, който в петък вечерта се промъкна на 15-то гласуване само с четири гласа, за да бъде избран за председател, оглави републиканското малцинство през 2021 г. Изплашен от набезите на тълпата, той частно каза на колегите си, че му е „дошло до гуша“ от Тръмп, а в публично изявление на следващия ден го обвини в подстрекаване към въстание. Две седмици по-късно, с подвита опашка, той замина за Флорида, за да моли за прошка. Маккарти първо разгневи десните републиканци, като заклейми Тръмп, а след това отврати центристите, като страхливо му се извини; надеждите му за напредък бяха ограничени от собствените му хлъзгави обрати.

Докладът на специалната комисия, която разследваше нападението срещу Капитолия, документира подробно първите етапи на това пропадане в дисфункция и самоунищожение. „Шести януари ще бъде епичен“, прогнозира един от лидерите на милицията „Горди момчета“; докладът от 850 страници със сигурност е такъв и в половин дузина различни търговски издания се превърна във възможност за печалби. Още преди излизането му преди две седмици предварителните поръчки го превърнаха в топ бестселър на Amazon. Ако имаме късмет, той може да уплаши американците и да ги накара да осъзнаят колко нестабилна е политическата им система – или пък ще го възприемат като документална драма, а краят на демокрацията – като готов трилър на Том Кланси?

Във въведението си Лиз Чейни се старае да не обвинява бунтовниците, като твърди, че Тръмп е използвал патриотичния им устрем. Той със сигурност е спечелил от тяхната доверчивост, подмамвайки ги да дарят 250 млн. долара, за да финансират „голямата му лъжа“ – но той е и тяхно творение, задължено да разиграва фантазиите им. Той каза на поддръжниците си, че мисията им е да спасят страната, но тайните служби му попречиха да се присъедини към шествието им по Пенсилвания авеню. След това се оттегли в трапезарията на Белия дом, където наблюдаваше хаоса по Fox News.

Макар да се притесняваше, че поддръжниците му изглеждат малко „боклукчийски“, му харесваше мисълта, че те са готови да умрат за него. От доклада става ясно колко страшно милитаризирани са били те: наред с неизбежните автомати, те са били въоръжени и с ножици, игли, боксове, лъкове и стрели, съставки за коктейли „Молотов“, мачетета, секири, метални пръчки, използвани като бухалки.

Някои от тях вярваха, че са предна стража на епохални събития. Една група говореше за щурмуване на Бастилията, а за други прецедент беше болшевишкото нападение на Зимния дворец. Фракция, чийто възглас беше „1776!“, виждаше в бунта повторение на войната на Джордж Вашингтон срещу британската монархия.

Историята нямаше такова значение за многобройните врабци в тълпата, един от които изръмжа: „Ще прецакаме някоя сган“, а друг се закани да изведе Нанси Пелоси, тогавашната председателка на Конгреса, от Капитолия и да се погрижи главата ѝ да се удари във всяко каменно стъпало по пътя надолу.

Вашингтон, толкова горд с белите си неокласически демократични храмове, е преименуван на Форт Тръмп – беззаконен град на границата, където либералите ще бъдат „разкарвани по улиците“ от каубойски отмъстители. Преди големия ден в интернет се разпространяваше полезна информация за издигането на бесилките и правилното връзване на магарешкия възел. Неонацистите, които се присъединиха към празненството, имаха предвид още по-неприятни сценарии. Един от тях носеше потник с надпис „Лагер Аушвиц“, а негов другар – който сега, добре е да се знае, е в затвора в Ню Джърси – гордо демонстрираше мустаците си, наподобяващи тези на Хитлер.

Докато тълпата си пробиваше път към Капитолия, баснописецът на InfoWars Алекс Джоунс бълнуваше по високоговорител за апокалиптичен сблъсък между доброто и злото. Но кукловодите, които планираха опита за преврат, гледаха на всичко това с язвителна дистанцираност, въобразявайки си, че могат да манипулират на безопасно разстояние. В доклада се цитира ръководител на кампания, който говори за необходимостта от „мотивиране“ на подкрепата, за да остане Тръмп в Белия дом, което означавало да се тормозят щатските законодатели, за да игнорират гласовете, подадени за Байдън. Демагогът от Breitbart Стив Банън поиска от Тръмп да „осигури двигател на разказа за това как да продължим напред“: „разказ“ тук означаваше измислица, задвижвана от промишлеността.

Самият Тръмп се наслаждаваше на наглостта на съветниците си, които измисляха сценарии за фалшиви бюлетини. „Звучи налудничаво“, коментира той одобрително, когато един адвокат предложи, че в американските машини за преброяване на гласовете е бил инсталиран софтуер, разработен във Венецуела (звучи ли ви познато и за българската реалност, бел. ред), за да гарантира, че диктаторът Уго Чавес никога няма да загуби избори. За тези циници апокалипсисът на Джоунс беше най-добрият финал.

Банън препоръча тактически ход за отмяна на изборите, който се основаваше на „Green Bay Sweep“ – стратегия за блокиране, разработена от футболния отбор на Уисконсин, в която Пенс беше неправдоподобно избран за хиперкинетичен куотърбек. Предполагаемият конституционен експерт Джон Ийстман – който призна пред доверено лице, че обосновката, която е измислил за преврата, е юридически неиздържана – предпочете да мисли за него като за боксов мач. Неговият фалшив план, каза той в една бележка, беше „смел, със сигурност“, но „ние вече не играем по правилата на Куинсбъри“. Пенс, доловил настроението на нихилистична фриволност, отхвърли съветите на Ийстман като „неща от гумената стая“, като метафорично го изпрати в тапицирана килия.

В късния следобед Тръмп излезе от уединението си, нагласи косата си, попи оранжевия си грим и прочете безропотно телевизионно послание, в което каза на тълпата да се прибере у дома с мир. Пучът се беше провалил, но той увери фанатиците, че ги „обича“, след което тържествено заповяда: „Запомнете този ден завинаги!“ Вероятно той се е надявал, че 6 януари ще бъде отбелязван като празнична дата; вместо това той се превърна в травма на Америка, в първична сцена, в която се разкри крехкостта на институциите на страната. И тъй като тълпата, която той свика, имаше свой собствен неудържим импулс, тя също така предупреди Тръмп за нарастващата му нерелевантност. Винаги като ловък опортюнист, той бе избран, като се възползва от народното недоволство, към което не изпитваше истинска симпатия. Онова, което той безгрижно нарече „най-великото движение в историята на нашата страна“, сега се движи напред без него.

През ноември дори предаването на Шон Ханити по Fox прекъсна от изнервеното съобщение на Тръмп за третата му президентска кандидатура. Миналата седмица Тръмп призова републиканците да се възползват от „голямата си победа“ – всъщност фиаско, за което е виновна собствената му намеса в междинните избори – и да „сключат сделка“ за назначаването на Маккарти; молбите му бяха пренебрегнати.

В Конгреса, който се нуждаеше от исторически дълго време, за да избере председател, процесът, който Тръмп инициира, тъне в задънена улица. По време на едноседмичната безизходица, докато републиканците от мнозинството се бореха помежду си, правителството не беше в състояние да функционира, макар че всъщност то може би няма интерес да бъде мрачно функционално. За наследниците на Тръмп политиката е драма, а упражняването на властта се състои в представяне пред камерите. Между неубедителните гласувания, разни републиканци храбро обявяваха, че всичко върви по план. Един от представителите, номинирайки Маккарти за четвъртото гласуване, заяви, че „американският народ управлява“, и се провикна „колко сме щастливи, че сме граждани на най-великата страна в историята на света“.

Колегата му, който издигаше конкурентен кандидат, каза: „Тук пишем история“ – да, но от грешен вид, тъй като за последен път подобна фарсова безизходица е имало през 1923 г. Държавният департамент дори се почувства принуден да прикрие срама на страната, като обяви, че разправиите в кулоарите и мизерната търговия с облаги показват на света как изглежда демокрацията, когато е в активна работа.

Александрия Окасио-Кортес беше по-откровена, след като беше хваната да разговаря с републиканците Мат Гетц и Пол Госар – неправдоподобна двойка съмишленици за тази огнена звезда на демократите: Гатц е обвиняван в трафик на хора с цел сексуална експлоатация през границите на щата, а Госар веднъж публикува в Туитър видеоклип, в който показва как справедливо прерязва гърлото на Окасио-Кортес с меч. Тя обясни, че тримата са обсъждали правилата за прекъсване на сесията на Конгреса. „В хаоса – добави тя със задоволство, – всичко е възможно“.

Майк Фаноне, бивш полицай, също изглеждаше, че се забавлява. По време на нападението над Капитолия бунтовниците го пребиват с тръби, зашеметяват го с електрошоков пистолет и го заплашват да го застрелят със собствения му пистолет; той получава сърдечен удар, изгаряния и мозъчни травми, въпреки че за болките си получава договор за книга и участие в CNN. Като чул, че Маккарти преждевременно се е настанил в кабинета на председателя на парламента, Фаноне му се обадил миналата седмица от учтивост – просто, както казал той, „за да му напомни, че изборът предстои“.

Александрия Окасио-Кортес и Фаноне може би ще съжаляват, че са се усмихнали на това състояние на щастлива анархия. На онзи 6 януари бившата съветничка в Белия дом Хоуп Хикс протестира, че съучастието на Тръмп означава, че „сега всички изглеждаме като вътрешни терористи“. Тя беше по-прозорлива, отколкото можеше да предполага: сега, когато републиканците отново са на власт, страната има врагове, които са изцяло местни и които гръмко заявяват своя патриотизъм. Заговорниците, които саботираха Маккарти, са известни като „Талибани 20“; други републиканци, спомняйки си за 11 септември, ги нарекоха похитители. „Отиваме на война“ – съобщи един от стратезите на Маккарти за CNN, очевидно без да знае, че води атака срещу собствената си страна.

В средата на седмицата Байдън се почувства длъжен да напомни на законодателите, че „това са Съединените американски щати“. Той говореше с трезва сериозност, но това прозвуча като шега.

Когато Пенс възобнови церемониалното потвърждаване на победата на Байдън късно през нощта на 6 януари преди две години, той настоя с обичайната си хитра набожност, че „президентството принадлежи на американския народ“. Това беше неговият упрек към Тръмп, който смяташе поста за лична играчка. Само че кои са тези често призовавани хора? На 6 януари 2021 г. въпросните хора бяха бели християнски националисти, които се запасяваха с топлина и жадуваха за кръв. Горко на популистите в деня, в който населението действително ще им обърне внимание.

Текстът е публикуван в „The Guardian“ и съботното издание от същата медийна група „The Observer“. Негов автор е Питър Конрад. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.

Още актуални анализи – четете тук.