съдия Атанас Атанасов
на снимката: съдия Атанас Атанасов
Атанас Атанасов е съдия в Наказателно отделение на Софийски градски съд. Съдия Атанасов има повече от 20-годишен стаж в съдебната система. Работил е като младши съдия в Софийски градски съд, съдия в Софийски районен съд, командирован съдия в Софийски апелативен съд. В периода от 2015 до 2018 г. е бил председател на Управителния съвет на Съюза на съдиите в България.

 

Преди дни имаше поредна позиция на Съюза на съдиите в защита на съда и на председателя на ВКС Лозан Панов. В нея буквално се казва, че  „фактът, че в случая по такъв начин се коментира решение на ВКС от българския министър на правосъдието и че в неговите представи може да се търси отговорност за съдебното решение от председателя на съда, без този коментар да предизвика каквито и да е последствия, е признак за нездравото състояние на независимостта на съдебната власт в страната ни“. Независим ли е българският съд все още?

Голяма част от българските съдии продължават да решават делата си въз основа на закона и доказателствата, без да се поддават на натиск откъдето и да било. Но независимостта на съда е функция не само на вътрешната устойчивост на съдиите срещу неправомерни влияния. Независимостта трябва да се гарантира от държавата, която следва да осигурява невъзможност такива влияния да се упражняват. В една правова държава е недопустимо висш представител на изпълнителната власт и особено министърът на правосъдието да критикуват съдебни решения, още по-малко такива на върховни съдилища. Много са случаите в Европа и света, в които такива коментари са водили до оставка на позволилия си да ги направи. Затова и фактът, че за българския министър на правосъдието нямаше никакви последици, а и определено това не е първият такъв негов коментар, сочи липсата на действащи гаранции за независимостта на съда в страната ни. В конкретния случай министър Кирилов изрази и мнение, че основание за оставка на председателя на Върховния касационен съд е взето решение от Общото събрание на една от колегиите на съда. Това не са един, двама или трима съдии, а в коментирания от министъра случай – тридесет и пет върховни съдии. Самото допускане, че председателят на съд и то на Върховния съд, е повлиял на съдиите да вземат определено решение, показва грубо непознаване на начина, по който е устроена и действа съдебната система. Другото възможно обяснения на действията на министър Кирилов е съзнателното манипулиране от негова страна на общественото мнение.

Защо българската прокуратура стана толкова силна, защо доминира във ВСС и има възможности практически да влияе на съда?

Тук отново стигаме до международните стандарти за гарантиране на независимостта на съда. Според тези стандарти, съдебният съвет, който следва да назначава, повишава и освобождава съдиите, както и да разглежда дисциплинарните производства срещу тях, трябва да е достатъчно самостоятелен от изпълнителната и законодателната власти, поради което и е възприето, че трябва мнозинството от членове на този съвет да са съдии, избрани от своите колеги. В България такъв орган е Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, в която обаче квотата на съдиите, избирани от съдии нямат мнозинство – това са шест члена, толкова се избират и от Народното събрание, а останалите двама члена са председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. И проблемът се състои в това, че двамата председатели на върховните съдилища, макар и да са съдии, не са избрани от своите колеги, а от Пленума на Висшия съдебен съвет. В който Пленум представителите на Прокурорската колегия и избраните от Народното събрание членове на съвета винаги формират мнозинство, достатъчно да избере председателите на двата върховни съда. А защо представителите на Прокурорската колегия формират монолитно мнозинство с избраните от парламентарните партии членове на ВСС е интересен въпрос, след като прокуратурата се ползва със същата независимост като съда, съгласно Конституцията ни.

Трябва ли изобщо прокуратурата и съда да съществуват в един ВСС, след като изпълняват различни роли в правораздаването?

Именно тези различни роли не са отчетени от създателите на сегашната ни Конституция. Принципно не би било проблем прокуратурата да е част от съдебната власт, при отчитане на различните функции в наказателното производство на съда и прокуратурата. Защото прокурорите ръководят разследването по наказателни дела, така че да се съберат достатъчно доказателства за повдигане на обвинение пред съда. Вече по образуваните съдебни дела прокурорите са страна в процеса, а съдът е този, който има решаващата и последна дума. В този смисъл и това, което на първо място би следвало да се промени, е да се премахне възможността главният прокурор, чрез доминираната от него Прокурорска колегия на Висшия съдебен съвет и заедно с представителите на парламентарните партии да имат решаващ глас при избора на председатели на върховни съдилища. Неколкократно Венецианската комисия препоръчва именно това – самостоятелност на Съдийската колегия на ВСС от Прокурорската, така че да няма взаимно влияние между тях, макар и в рамките на съдебната власт. В много европейски държави е възприет модел, при който има съвсем самостоятелни съдийски и прокурорски съвети. Има и друг модел, при който прокуратурата е извън съдебната власт, но с достатъчно гаранции, че не е зависима от изпълнителната власт. Има и държави, като Испания, например, където прокуратурата е част от изпълнителната власт, но това не е пречка там да има успешни разследвания за корупция по високите етажи, с каквито успехи не могат да се похвалят прокуратури, които иначе имат статут на независими от политическата власт.

Преди дни видяхме окончателното решение за предсрочно освобождаване на Джок Полфрийман. Някои ксенофобски и полуфашистки партии, които търсят гласове въз основа на омразата към чужденците и различните, нападнаха остро съда. Прави впечатление, че нито прокурори, нито адвокати защитиха съда, а нямаше и съществена гражданска реакция. Възможно ли е съдът да започне да взема решения под политически и уличен натиск? Опасно ли е  това за правосъдието?

Винаги ксенофобските и популистките гласове са по-силни, особено в държава, в която тези, иначе маргинални среди, се ползват с подкрепата на обслужващите властта медии. В споменатия случай особеното беше и че политически партии от управляващата коалиция и висши представители на държавната власт се включиха в обругаването на съда, а първоначалната реакция на мнозинството в Съдийската колегия на ВСС не беше в защита на атакуваните съдии, а тъкмо обратното. Което беше особено опасно, защото пряко внушаваше на съдиите, че същите следва да решават делата си, имайки едно наум за очакваната реакция на обществото или поне тези, които се имат за негови говорители. Законите са създадени именно за да регулират обществените отношения по предвидим начин и еднакво спрямо всички, ако приемем, че може да има „нарушен баланс между право и справедливост“, както прие в първата си реакция Съдийската колегия на ВСС, значи да приемем, че е нормално и да не прилагаме правото, ако за някого то изглежда несправедливо за някого. Не само в конкретния случай липсва гражданска реакция за защита на принципи, които в крайна сметка защитават обществото от злоупотреби. Именно липсата на такава гражданска реакция прави възможно и системното безнаказано незачитане на правовия ред от страна на разполагащите с икономическа и политическа власт.

Нуждае ли се българското правосъдие от нови или подобрени закони в областта на правосъдната система, за да стане по-независимо както от партиите, така и от прокуратурата и уличния натиск? Могат ли по законодателен път да бъдат подобрени условията за работа на съда?

Необходимо е преуреждането на статута и функциите на Висшия съдебен съвет, както вече коментирах. Необходима и е воля и добросъвестност у членовете на ВСС да изпълняват стриктно своите задължения, защото и при сега съществуващата правна уредба те биха могли, ръководейки се само от закона, да предпазват съда от нерегламентирани влияния. За съжаление, много от решенията на ВСС са плод на такива влияния. Подобряването на условията за работа на съда не е нещо, което би облагодетелствало на първо място и основно съдиите. Решаването на делата, което е работата на съдиите, засяга правата и интересите на страните по тези дела. В този смисъл и създаването на условия за ритмично разглеждане на делата и на ефективното изпълнение на съдебните решения би се отразило положително на много сфери на обществения живот. Ясни са проблемите определени дела да не могат да се решават бързо или в определени съдилища, поради повишена натовареност на съдиите, делата да се бавят. Рядко обаче сме свидетели на воля от страна на компетентните власти тези проблеми да се решават.

Нормално ли е и представлява ли европейска практика неосъдени хора да лежат повече от година по арестите? Не изкривява ли това правосъдието?

За по-голямата част от престъпленията максималният срок на задържане на обвиняемите, ако делото не е внесено в съда с обвинителен акт, е осем месеца. След внасянето на обвинителен акт съдът е този, който решава дали да продължи задържането и колко време. Принципно делата със задържани лица следва да се разглеждат приоритетно, за да приключат по-бързо. Смея да твърдя, че голямото мнозинство български съдии познават европейските стандарти за разглеждане на делата в разумен срок и се съобразяват с тях. Би имало „изкривяване“ ако едно лице е задържано, без това задържане да е необходимо за осигуряване на присъствието му за процеса или за предотвратяване на реална опасност същото лице да извърши ново престъпление.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!