Проф. Владимир Чуков е роден на 22 април 1960 г. в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети.През периода 1995 – 1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК.

 

 

Проф. Чуков, стана ясно, че премиерът Бойко Борисов е разговарял с турския президент Реджеп Ердоган. Според Вас какво са обсъждали двамата лидери?

Това, което излиза от официалното съобщение е, че те са обсъждали двустранните отношения, развиването на сътрудничеството, партньорството. Нещо, което е много общо. Но нека да видим в какъв контекст е станал този контакт. От турска страна не е казано, че всъщност Ердоган е бил този, който е потърсил Бойко Борисов. От наша страна няма нищо. Ако инициативата беше от наша страна, със сигурност щяхме да имаме съобщение на сайта на МС.

Това, което в момента прави впечатление е, че Бойко Борисов не е бил единственият събеседник. Другият е бил Джузепе Конте – италианският премиер. Нека да кажем директно – това е битка за българския глас на форума на Съвета  на външните министри на ЕС, който ще се проведе на 24 и 25 септември. Тогава ще се реши дали ЕС ще наложи санкции на Турция, в следствие на напрежението в Средиземноморието.

Затова ние получаваме реално две послания. Първото е публикацията в „Шпигел”, която сама по себе си е двойно послание – към България да си припомни случай, който е нетипичен за страна член на ЕС. От друга страна това е телефонният разговор на Ердоган с Борисов, тоест, как ще гласува България.

ЕС има 27 страни членки, но само една страна да гласува против, решение в посока санкции за Турция няма да има. Нормално е турската страна да започне да мобилизира онези партньори, които считат за най-близки. Аз съм по-скоро изненадан от телефонния разговор с Конте. Преди около месец Гърция и Италия подписаха едно споразумение за подялбата на изключителната икономическа зона между двете държави. Това само по себе си показва, че Италия не може да бъде възприета (от Турция-бел.ред.) като сериозен партньор и че едва ли не ще вдигне червения картон. Но е съвсем нормално всяка една дипломация да търси мобилизация за нейната кауза. Публикацията в „Шпигел” е в точно обратната посока: „помислете си как ще гласувате, защото вижте какво сте направили”. Следват детайлите и т.н. Считам, че ситуацията не е толкова дали ще има санкции срещу Турция, особено ако се погледнат конфликтните ситуации, в които участва Турция. Имам предвид най-вече Либия. Германия е тази, която много често се изправя срещу Франция, тоест тя е по-близо до Турция. Така че вероятно се търси някаква по-голяма група държави, които да се противопоставят на санкциите срещу Турция и вероятно България в Анкара се възприема като държава, която би могла да подкрепи Германия. Това са едни дипломатически сметки, които винаги се правят при важно гласуване за дадена държава.

Вие споменахте статията в „Шпигел”, според която българският премиер Бойко Борисов и бившият главен прокурор Сотир Цацаров са помогнали на турското разузнаване за предаването на Абдула Буюк. Смятате ли, че статията е провокирала телефонното обаждане от Ердоган?

Вероятно в някаква степен, но мисля, че това не е основното. В момента Турция е в отстъпление. До три-четири дни Турция просто не й пукаше. Какво се получи? Първият белег за  отстъпление беше те (турците-бел.ред.) си оттеглиха кораба, който бе буквално влязъл в изключителната икономическа зона на един от малкото гръцки острови Косталоризо. Гърция каза, че те ще започнат да преговарят с Турция само когато този кораб се оттегли от гръцките териториални води. Много дълго турците отказваха, но преди три или четири дни те го оттеглиха. Защо? Просто балансът се промени в полза на гръцко-френско-кипърската ос. Това, което се получи, което е още един неприятен момент за Турция – докато турците правиха военноморски маневри, Турция и Севернокипърската турска република, почти паралелно бяха направени военноморски учения между американския флот и флота на кипърските гърци. Тоест, САЩ, които до този момент пазеха някакъв баланс, се оказа, че вече са започнали да клонят на страната на Гърция и на Кипър.

Тук е провалът на турската дипломация. Те се опитват да играят на много писти и затова много често флиртуват с Русия. Това провокира гнева на американците. В момента Майк Помпео е в Кипър, а преди няколко дни там беше Сергей Лавров, който си предложи услугите за посредничество между Турция и Гърция. Русия вече се чувства част от мозайката на Източното Средиземноморие – нещо, което автоматично мобилизира и противопоставя САЩ. Как влизат руснаците? Пред турската врата.

Искам да спомена едно изречение на Франция, по време на дебатите в НАТО, което беше изключително впечатляващо, за да убедят американците да не стоят толкова близо до турците. Франция каза следното: „Турция и Русия са като двама играчи на пинг-понг. Където се появи единият, веднага се появява и другият. Така че недейте да гледате на Турция отделно от Русия.”

Това автоматично задейства американската реакция. Същото е и в конкретния случай. Нека да кажем още, че Кипър е съсед на Сирия. В кипърските пристанища акостират руски кораби. Сергей Лавров се чувства като у дома си. Нещо, което няма как да не предизвика американската реакция. И респективно това наклони везните в полза на антитурската ос.

Изказването на Джо Байдън, което излезе в американските медии, което беше публикувано преди 20 дни, но е направено в края на декември, е разгромяващо срещу Ердоган. Изключително остро, безпардонно. Имаше и по-тактично изказване от страна на Доналд Тръмп, в което той казва „аз работя най-добре с диктатори”. Без да споменава кои са диктаторите. Всичко това показва, че обстановката се е променила.

Но ми се струва, че между Франция и Турция се очертава тотална война. И това всъщност е моторът. Турция се опитва да навлезе в традиционните зони за влияние на Франция – Сирия, Северен Ирак, Либия, дори там, където Турция никога не е била – бившите френски колонии в Западна Африка.

И в един момент стана тотален сблъсък. Трябва да кажа, че Франция привлече своите съюзници – Гърция, Кипър, Египет и просто гръцката дипломация се оказа с по-голям потенциал. Първо, беше внесена петиция срещу Турция в ЕС, в НАТО (там се получи един баланс, тъй като Турция също е член на НАТО). Респективно се стигна и до ООН, което идва да покаже, че гръцко-френската ос е по-силна.

Сега на 24 и 25 септември ще се види какъв е балансът на силите. Всичко това го казвам, защото турската икономика, без европейската инжекция, без европейския пазар, без европейските инвестиции… досещате се накъде върви  тази катастрофирала и продължаваща да катастрофира турска икономика.

Съгласен ли сте с твърдението, че Ердоган губи почва под краката си, губи подкрепа от традиционните си съюзници на запад и сега се опитва да си намери нови приятели, обаждайки се сега и на българския премиер?

Той не е  нов приятел. Имаме традиционно добри отношения. Двамата лидери по време на своите управления създадоха много добри връзки. Тук е въпросът – ва какъв контекст? Как например се обсъждат тези отношения София – Анкара в Атина? Това е отделен въпрос. Наистина Ердоган в момента се опитва да прави една многополюсна  дипломация и , знаете, по времето на Давутоглу имаше нулеви проблеми със съседите, което, с изключение на България, сега не е така. Къде се опитва да играе Ердоган и се проваля? Партньорът му в парламента е партията на турските националисти на Девлет Бахчели. Те са от хората, които подкрепят за референдуми и всякакъв вид избори. Тази партия, която е крайно националистическа и евразийска, тегли Ердоган към Русия, към Изтока, за разлика, да речем от Гюлен, който е прозападен. Ердоган в момента губи с това пивотиране.  Или си тука,или си там. Той се опитва да бъде и на двете места. През последните няколко години това е една държава, която търси експанзия. При Ердоган 2002 година БВП на глава от населението беше 500 долара. Само за 10 години той се удвои и утрои, а впоследствие стана сходен с българския, а може и да е малко по-голям.

Това е държава, която просто иска да излезе извън естествените се граници и, ако питате мен, Ердоган не признава лозанския договор от 1923, който определя границите на съвременна Турция. Те искат онези граници, които са били при Османска Турция.  Има един акт, наречен Национален договор. Той е акт на последния османски парламент. Там всъщност Турция включва територии дори на Ирак, Сирия и Гърция, както и половин България. Затова от време на време се появяват някакви карти, които скандализират  съседите. Сегашната икономическа и социална действителност в Турция, а и демографската – те са над 80 милиона – ги кара да искат да се разширяват и те се връщат към доктрини от типа на национализма, евразийството и неоосманизма и туранизма, които се опитват да обяснят защо те са „навънка“. Само че едно е да си в началото на 20 век, друго – в началото на 21-и, когато има ясни критерии – международно право, европейско право, има си ЕС и НАТО, т. е. – има международни норми, които не позволяват това да се получи.

Погледнете картата на Егейско море. Например остров Косталоризо е много интересен. Той е на 2,5 км от континентална Турция и на 500 км от континентална Гърция. Това обаче е гръцки остров, защото според лондонския договор този остров, който е чест от Додеканезите, е даден от Италия на Гърция, а не на Турция.

Един пример как това води до невероятно противопоставяне между Гърция и Турция на базата на тези реалности. Преди няколко дни президентката на Гърция беше там, на този остров, отбелязвайки 47 години от гръцкия суверенитет над този остров. Буквално на 2,5 км, на сушата, беше Хулуси Акар, военен министър на Турция. Те реално са в съседство, говорейки различни неща, спорейки за едни земи, които са уточнени и фиксирани с международни споразумения  вследствие на Втората световна война.

Обикновено когато е притиснат до стената, Ердоган използва картата с бежанците. Преди няколко месеца той пусна голяма група бежанци към гръцката граница. Стигна се до сблъсъци. Очаквате ли да се случи нещо подобно?

Там напрежението никога не е спирало. Винаги е имало някакви преминавания, било по сухопътната граница, било през островите. Тук трябва да отбележим, че гръцката страна е тази, която трябваше да си оправи нещата. Това са години наред, това са 50 000 – 70 000 бежанци, разпръснати из островите, за които гръцките власти получават пари. Всеки индивидуален случай може да се разглежда в европейското партньорство – ето сега България се съгласи да вземе 20 от децата в лагера Мория. Но спомняте ли си навремето какво направихме? Хора, които нямат право /на престой – бел. ред./ – афганистански здрави, прави младежи – на самолетите и от България – директно в Афганистан. Това трябваше да направи и Гърция. Т. е. тя е тази, която инкасира огромна част от бежанците, а Турция е тази, която ги праща по посока на Гърция и България. Ще видим сега какво ще се получи на европейския форум – ще има ли санкции от ЕС за Турция. Ако се получи нещо подобно в контекста на ожесточената полемика между Ердоган и Макрон, не бих се учудил, ако бежанските потоци отново тръгнат по посока на гръцките острови.

Иска ми се да Ви върна отново на статията в „Шпигел“. Какъв е Вашият коментар за нея? Как я разчетохте?

Това е стар случай. Описват неща отпреди 3-4 години, спомняте си, това беше в нашите медии, които завъртяха старите кадри с този турски бизнесмен. Там имаше спор съдът ли е прав или изпълнителната власт, МВР, която го експулсира. Той бил пропуснал някакви срокове да подаде молба за политическо убежище, после трябвало да бъде уведомен омбудсманът, а това не е станало. Отиваме в една административна процедура, която, ако сме честни, наистина няма как да бъде прието от европейска държава, защото за Европа последователите на Фетхулла Гюлен не са терористи. Турската страна ги определя като такива. Тук е един от критериите, заради които турците не могат да получат либерализиране на визовия режим – това е определянето на терористичните организации. За Анкара гюленистите са терористи. За Европа и света просто не е така. Същото е със сирийските кюрди. Турците се опитват да наложат на другите техните критерии за тероризъм. Няма как да стане тази работа. Така че ето тук това се получи. Не искам да навлизам в детайли, но в държава като Франция няма как да стане. Дори в самата германия има присъствие на Фетулла Гюлен.

Честно казано, очевидно за този бизнесмен турците са били изключително настойчиви, защото в България има последователи на Гюлен, както 2-3 училища, а пък и Ваши колеги, които са от тази общност, се изявяват в български медии. Нищо чудно. Проблемът е, че този човек е имал някаква по-голяма стойност за турската страна и затова те са били така настойчиви. Пак искам да кажа – това е акт, който много трудно може да се впише в разбирането за европейско право.

Според Вас поведенчески България по-близо до Европа ли се намира или до Изтока?

Това е много интересен въпрос. Тук е изкуството да правите голямата дипломация. От една страна имате ЕС и европейското право – това е защита на правата на човека.  Казахме, че това, което стана с турския бизнесмен, няма как да бъде приет по този начин. В същото време обаче, ако на вашата граница се изправят 100 000 бежанци, как ще реагирате? И ето тук се прави голямата дипломация.

За да завършим там, където започнахме – субектът е българската власт . Как ще гласува България? Мога да Ви отговоря на въпроса /за мястото на България – бел. ред./, когато разберем  как е гласувал българският външен министър – за или против санкциите. Много е деликатна ситуацията. Накрая искам да добавя следното: гледаме само външните отношения, както за България, така и за Турция, а и за ЕС. Но ето например вчера в речта на Фон дер Лайен по състоянието на Съюза се взема отношение към проблемите в Средиземноморието много по-лаконично, отколкото за промяна на климата и правата на човека. Защо? Защото тя е германка, тя е назначена от Меркел, а Меркел има специфично отношение към Турция. Така че вътрешнополитическата ситуация в България – коалиционно правителство и интересна и шарена опозиция – всичко това важи при вземането на самото решение /за гласуването – бел. ред./. Това важи и за Ердоган. Вече казах – с коалиционен партньор, който го дърпа към Русия, той няма как да не я доближи, което пък автоматично предизвиква американската реакция. Така че това е една много голяма и широка тема – минавайки през националното,  стигаме до международното.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!