сирийския конфликт
на снимката: Иво Инджев

От година насам САЩ и Русия имат споразумение за избягване на инциденти между техните военни в Сирия. То напомня, колкото и условно да е, на клаузата в т. 14 от договора между България и Русия, в която се говори за “взаимна” защита на паметници в двете страни, макар практически в Русия да няма какво да се защитава поради липсата на български паметници в огромната държава, която обаче е пренаселила чрез своята пета колона със свои имперски топоними миниатюрната ни държава, както никоя друга бивша своя колония.

Да, приликата е далечна. Като  самата Сирия, за която нашите политици обичат да ни съобщават колко близо е до нас ( макар един Крим и в географско отношение и като прецедент, свързан с руската агресивност, да е в пъти по-близо до България). И все пак, в Сирия САЩ поддържат по официални данни едва около 500 свои военни, съсредоточени в североизточната част на страната, която е сред малкото анклави извън контрола на Дамаск. Насреща е най-големият руски военен контингент, изпращан от Москва от чужбина от времето на съветската афганистанска авантюра, допринесла съществено за вътрешния разпад на СССР.

Сблъсъкът, състоял се преди няколко дни между две военни машини със съответно американско и руско знаме във въпросния сирийски Североизток, за който Кремъл ревнува американците заради намиращите се там петролни кладенци, има не толкова военен, колкото символичен характер. Двете страни се обвиняват взаимно за инцидента, но е факт, че руски военни полицаи удариха със свой автомобил преднамерено американска бронирана машина, патрулираща в договорената между двете държави зона на американско военно присъствие. Случи се в присъствието на руски боен хеликоптер. Американците се изтеглиха от мястото на удара с цел да няма ескалация, след което сирийският клиент на Москва Башар Асад похвали за липсата на такава …руснаците.

Предлогът: американците били предупредени, но препречили пътя на руския патрул.

Да ви напомня това на онзи таран, който руски боен кораб нанесе на украински плавателен съд в Керченския пролив на 18 ноември 2018 година, след като украински конвой се опита да напусне фактическата руска блокада и да премине през нея в Азовско море? И в двата случая става дума за таран, който явно е нареден като демонстрация за руската неотстъпчивост пред чуждоземния враг на плановете на Кремъл да се разпорежда като у дома си в места, които самозвано си е определила за свои зони на влияние.

Посланието е: който оспорва нашата политика, ще се сблъска с нас.

Само че САЩ не са Украйна, която не може да се мери с руския милитаризъм, в който Путин от години налива приоритетно и с ускорени темпове милиарди от доходите от руския износ на енергийни източници. Във Вашингтон не само не посрещнаха с уплах челния удар на руската военна полиция в Сирия, но и напомниха на Москва какво се случи при наистина пряка военна конфронтация на руснаци с професионалната американска армия край Дейр аз Зур на 9 февруари 2018 година. Малка, но действаща в синхрон с артилерия и въздушни части американска бойна единица, буквално унищожи за минути превъзхождащото го десетина пъти в жива сила паравоенно руско формирование, което отказа да вземе на сериозно предупреждението на американците да спре настъплението си. Всичко, което от Кремъл коментираха след дни на мълчание и отричане беше, че ставало дума само за руски граждани, които не представят официално Русия. Наемници, с други думи.

Защо им е нужно на руските части в контролирания от САЩ и кюрдските Отряди за защита на населението относително малък регион да провокират подобни сблъсъци със САЩ, можем само да си представим в рамките на политическото мислене в Кремъл. Там гледат на Сирия като на свой триумф, от който нямат намерение да отстъпват въпреки нееднократните твърдения на Путин, че ще изтегли руските войски след победата над Ислямска държава ( за която САЩ и американсските съюзници, особено кюрдските отряди, допринесоха съществено). Вместо това преди седмица Русия получи “съгласието” на изпадналия в пълна зависимост от Москва Башар Асад да бъде разширена руската военна база край пристанището в Латакия.

Между онази руската катастрофа край Дейр аз Зур, която доведе по данни на местни и международни медии до 300 убити руски наемници от т.н. частна армия “Вагнер” за броени минути, и сегашния сблъсък между двете машини на двете чужди армии имаше и трети инцидент през януари тази година. Отново ставаше дума за опит на руснаците да преминат през контролираната от САЩ и техните съюзници зона. Целта на руснаците е била да “посетят” нефтено находище, но са били блокирани от американски части.

Според Русия американците печелят от добивания в тази част от Сирия ( цели) 30 милиона долара годишно. Дали обаче този добив в Румейлан е достатъчно основание за ревнивите руснаци отново да провокират САЩ в Сирия или те се целят в самата легитимност на американското военно присъствие, което от самото начало на конфликта в тази полуразпаднала се държава обясняват с жажда за петрол?

Трудно е за вярване, че Вашингтон ще харчи стотици милиони за финансиране на операциите в Сирия, за бъдат добити практически незначителни количества метен нефт. При това на фона на факта, че за първи път САЩ изпревариха Русия по този показател от собствени източници на своя територия.

Повече от очевидно е, че става дума за геополитическа игра, която напомня на ръмженето на съветски танкове броня срещу броня на границата в Западен Берлин на прословутия Чекпойнт Чарли. Но и в тази аналогия има големи разлики, съотнесени към днешния ден. Защото в годините на онова разделение на два лагера СССР не само господстваше в половин Европа с пряко присъствие на свои войски, пристигнали като освободители, но заседнали като окупатори, но и  се радваше на международната подкрепа ако не на цели континенти, то на десетки сателитни държави в Азия, Африка и Латинска Америка.

Днес Путин е безспорен световен шампион само в едно отношение: той успя да похарчи тази съветска комунистическа международна легитимност в очите на антиамерикански настроени държави и техните народи и да постигне международна изолация, в каквато Русия не е изпадала от самото й възникване при Петър Първи, преименувал Московията в Руска империя през 1721 година.

По всичко личи, че Путин Първи нехае за този свои небивал успех. Него го интересува да се представи в очите на своите сънародници за силна ръка, която не се колебае да посегне на шепа американци в неговата сирийска губерния. Това е къс хоризонт, който говори за късогледост и едва ли ще налее нова гордост в посърналите руски чувства на наранено имперско его. Защото Путин е обречен да отговаря не пред американците, а пред руснаците за никому ненужната в самата Русия военна конфронтация в Сирия, неразбираема за самото руско население, страдащо от системни проблеми в слабо развитата инфраструктурно Русия, нуждаеща се отчаяно в самата Русия от харчените в чуждата пустиня средства за строеж на пътища, газификация, образователна система, научна дейност и цялостна модернизация на руската икономика, чийто дял от световната се колебае някъде под 2 процента и в това отношение изостава от държави – джуджета в Европа и Азия.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!