В последните години все повече хора около мен решават да се изнесат в някое китно село, сред природни гледки и чист въздух. Когато ми се похвалят с грейнали лица, винаги изсипвам студен душ: „В китно село? Природа? Въздух? Отсега още трябва да си готов, че за да остане така – ще трябва да водиш бой за това село. Защото алчната паст на някой изедник рано или късно ще се озъби и срещу теб. Ще поиска да ти отрови въздуха, да ти унищожи реката, да одере планината. Ако няма да се биеш – губеща ще ти е инвестицията…”
Така и става. Най-пресен случай: приятели се заселиха над Трън, а после се наложи да водят война срещу мераците на златодобивна корпорация да бодне хвостохранилище до оградата им, като междувременно среже отсрещния баир през средата. Слава Богу, победиха.
Та, ако искаш село – трябва да искаш и да можеш да воюваш за него.
Откъде знам това ли? От 1999 година, когато, след официално писмо до тогавашния кмет Софиянски зарязах софийското си жителство (някога мечта на поколения българи) за да стана гражданин на село Миндя. И оттогава периодично се налага да водя военни действия в негова защита. Но всъщност войната за това село е доста по-отдавнашна. И ако не беше периодично печелена, нямаше да има нито Миндя рок фест – най-големият безплатен рок фестивал извън двумилионна София – нито пък щеше да го има самото село.
Миндя е поучителен и в голяма степен типичен случай.
…Някъде през 1987 година се разчу, че режимът на бай Тошо бил обявил Миндя за „селище със затихващи функции”. Вдъхновен от примера на съседния румънски диктатор Чаушеску, който за пет години изтри от лицето на земята 2 000 села, нашият шоп беше решил да закрива българските села поетапно. Днес спираме транспорта до града, слагаме катинара на здравната служба; утре закриваме училището, вдругиден – пощата. Накрая сваляме знамето от кметството, заключваме смесения магазин и – няма село.
По онова време аз бях никой, та засилих баща ми да си спасява родното село и той, макар да споделяше идеята, че при социализма селата ще си отмрат по естествен път – се засили. Оставиха селото на мира. Но затова пък обявиха строителството на екарисаж на брега на реката. Намерението беше ясно – екарисаж, екарисаж, ама щяха да хвърлят тонове леш в реката, за по-лесно. Защо инак им е да са на речния бряг?
Този път се засилих аз и, след месеци обиколки по кметове и общински съвети (тогава наричани „народни”) екарисажът не стана.
После обаче погледнах нещата в контекст и разбрах: селата в България, такива, каквито сме ги наследили, наистина са обречени на бавна смърт. Няма как общности, градени покрай натурални стопанства, да оживеят в тогавашните условия на Аграрно-промишлени комплекси, изградени досущ като съветските совхози, т.е. – с цел да унищожат и последната връзка на селянина със земята и държавата да е всичко.
Българското село, стигнах до извода, трябва да бъде преосмислено – да му се намери нова концепция. Казано по американски, селото (като такова и Миндя в частност) трябваше to reinvent itself – буквално, „да изобрети себе си наново”.
Хубаво. Вадим лист хартия и отгоре пишем, плюнчейки химическия молив: Какво имаме като основа за оцеляване?. Имаме – онова, което имат повечето планински села: планина, река, възрожденска и сецесионна архитектура, планински проход към Елена. Какво още имаме? Намираме се на десетина километра от Елена и Лясковец и на двадесетина – от Велико Търново и Горна Оряховица. И особено – не сме забутани в някой ъгъл на картата, а сме горе-долу на географския център на страната.
Изводът се роди сам, някъде в началото на 1989 година: за да оцелеем, трябва да последваме развитието на селата в Англия. Към местните селяни, отмиращи като вид, да добавим хора с възможности, живеещи и работещи в съседните градове. Един вид: да превърнем селото в изнесен квартал на градските средища, разположени около нас на 20-30 минути каране дори с тогавашните Лади.
В следващите години покрай моята къща в Долната махала се оформи „търновски квартал”, населен с занаятчии, лекари, адвокати, предприемачи и пр. от старата столица. По-нагоре се заселиха русенци. Около центъра се появиха горнооряховци, а когато магистрала „Хемус“ стигна дотам, докъдето е и сега,, започнаха да пристигат и софиянци, и варненци.
После на хоризонта се появи задаващо се членство в ЕС. Тогавашният британски посланик ме помоли да го разведа из някоя красива част на България на 2-3 часа от София. Искал да си купи стара къща, та да се връща и след края на мандата си. Разходих го из Миндя, но той, бидейки англичанин от южната част на острова и невиждал планини, искаше да се качи на високото. Купи си къща над Габрово, но на следващата година брат му се засели в Миндя. После пристигнаха негови приятели и приятели на негови приятели. Излезе ни името „Първо английско село”.
Две десетилетия след като трябваше да бъде закрито, стана така, че селото е не само оцеляло, но и расте по население.
От 70-80 човека, оставени на доизживяване в края на соца, към деня на влизане в ЕС минахме 120 души.
Посрещнахме назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС с над 200 човека, а днес сме близо 300. Структурата на населението е типичната за английско село на североизток от Лондон, да речем: една-трета автентични местни селяни и две-трети хора от средната градска класа.
Сега обаче се налага да се решава нов проблем. Опасността е, заселилите се граждани да започнат да гледат на селото като на красив квартал-„спалня”, а пък местните да ги гледат изпод вежди като нашественици – при пълна липса на комуникация между двете тези страни.
След възстановяване на тялото на селото се налага да се възстанови и неговият дух.
Още през 1970-те години Аграрно-промишлените комплекси бяха смазали духа на традиционното село и той няма как да бъде възстановен (пробвано е – не става). Затова се налага и този дух да бъде „изобретен наново”.
След поредица вечерни заседания (край домашно вино и еленски бут, разбира се) на „търновския квартал” в Долната махала, реши се да се започнат организирани действия за привличане на заселващите се граждани към живота на селото. Направи се Църковно настоятелство, което ремонтира черквата. Намериха се компютри за читалището, за да има увеличаващото се младо население и какво да правим извън кръчмите. Читалищните самодейни състави бяха попълнени със заселници, както и с носии, инструменти и така нататък.
Подобни неща, обаче, сами по себе си не дават нов дух, а остават бледа имитация на изчезналия стар.
Затова, още на едно от първите заседания на „търновския квартал” започна планирането на рок фестивал – като начало, с две-три рок групи, които да свирят на полянката на Долната махала, събираща не повече от 30-40 човека публика. Не щеш ли, тъкмо да запретнем ръкави – и се наложи да отложим всичко. Защото отново се оказахме във война.
Някъде през 2005 година ми се обажда кметът на селото: „Свърши се… Тоя път изгоряхме… Срещу нас са всички силни на деня, няма да ги преборим като оня път с екарисажа…”
Каква била работата. Докато ние заселваме селото, оправяме черквата и даже планираме първия селски рок фестивал в страната, зад гърба ни шест общини – Велико Търново, Горна Оряховица, Лясковец, Златарица, Елена и Стражица, се обединили около идеята да си хвърлят боклука на Радин гроб, на десния бряг на нашата река Веселина. Местността представлява полегат склон, така щото боклукът по естествен път да се свлича в реката, в която инак ловим мряна, кефал, кротуш, скубар, бельовица, червеноперка, шаран, щука и даже раци…
Шест общини се бяха наговорили да изсипват в реката ми към 150 000 (сто и петдесет хиляди) тона боклук годишно. Бяха дори спазарили някаква израелска фирма да прави сметището и да изгаря част от отпадъците, така щото диоксините от комина да си ги вдишваме по дворовете. И всичко това – в пълна тайна. Освен това бързаха, та да стане всичко преди влизането в ЕС, където подобни безобразия не са позволени.
Това нямаше да бъде кратка схватка от локално значение. Зарязахме всякакви фестивали и настоятелства. И тръгнахме на война.
Българинът има подчертаната наклонност да гради тайни революционни комитети и това беше първото нещо, което направихме. Такива комитети се появиха в Миндя и в съседните Капиново и Церова кория. Като разбраха, каква е работата, присъединиха се и хора от Мерданя, макар това село да няма нищо общо с река Веселина, намирайки се оттатък баира.
След като подготвихме инфраструктура на бъдещото въстание се заехме с публичната страна на нещата. Информирах всички медии за проблема, както и за готвеното селско въстание. Написах писмо на израелската фирма – строител на сметището, в което ги осведомих за подготовката на въстанието, което, заплаших ги, ще бъде насочено срещу тяхната техника и ще бъде снимано от всички възможни телевизии, както български, така и чужди. Коя европейска или американска медия би устояла на изкушението да отрази истинско селско въстание, случващо се в 21-ви век?
Получавайки писмото, израелците изпаднаха в тежка интровертност на духа и се скъсаха да звънят на замесените кметове – да питат в какво, по дяволите, са се оказали замесени? Какви въстания, какви медии?
Фронтът срещу нас започна да поддава. Елена и Лясковец напуснаха заверата със сметището, но останалите се втвърдиха. Започнахме преговори с депутати и с МОСВ, без особен резултат. Работата се затегна, докато един ден…
Един светъл и топъл ден се намирам в кабинета на тогавашния кмет на Велико Търново. През прозорците се изливат слънчеви потоци, а аз го заплашвам, че когато се вдигне въстанието, аз лично с чета подбрани запасняци ще окупираме неговия кабинет и ще извикаме всички медии да гледат. С помощта на коя точно армия той ще ни изгони?
Звъни му телефонът, след секунда – и моят. Оказва се – обичайното за нашата история. Както обикновено става при българските въстания, някой беше вдигнал бунта далеч преди уречения час (в случая даже още нямаше уречен такъв). Комитетът от село Капиново не издържал на напрежението на вечните преговори и пукнал пушката.
Завардили капинчани пътя към Велико Търново с няколко отсечени дървета, строили се зад тях – барикада… Чакат появата на полиция и медии. От Мерданя звънят, дали да пращат подкрепления.
Няколко дена по-късно – и две години след началото на тази война – пред кметовете на всички шест общини, замесени в пъкленото дело, министърът на околната среда Джевдет Чакъров оттегли съгласието си за сметище в река Веселина.
Прибирам се след две години война и оглеждам селото. Променило се е, докато ме е нямало. След като години наред само англичаните си ремонтираха къщите така, че да станат като на пощенска картичка, българските преселници от градовете бяха се засрамили и започнали и те с ремонтите. Лека-полека ги последваха и заварените селяни. Покрай ремонтите се бяха научили и да работят.
Години преди това време, в края на 90-те, се наложи да копая дренаж покрай къщата си. Търсих помощници – няма. Висят по кръчмите и ми се присмиват. В отчаянието си бях стигнал до обещание за сто лева на ден, но отговорът си беше все същият: „Не ше ти ставам ратай, Дайнов…”
Покрай ремонтите на англичаните, местните се бяха разработили. После се научиха да поддържат имотите на хора, които нямат възможността да живеят в Миндя през цялото време. В селото оставаха все повече пари. В магазините се продаваха все повече неща, дотогава невиждани в селските продавачници. Оформи се нещо като местна икономика.
Тъкмо да се върнем към мирния начин на живот – да осъществим идеята за рок фестивал, например, пак битки. Появи се отново, след 20 години прекъсване, екарисажът и пак – до реката. Разкарахме го. Цъфна самодоволен депутат от ДПС, опитващ се да ни натресе цех за дървени въглища (до реката, разбира се). Отпратихме го и него, въпреки съответните неприятности със сарайската партия.
Междувременно изскочи проект, който бяхме писали (и разпратили по света) в „търновския квартал” години по-рано. Ставаше дума за връщане на река Веселина в старото й корито – т.е. за възстановяването на дву-километров вир („меандър”), унищожен от 200-метрова „корекция” по времето на ранния социализъм. Обадиха се изневиделица от Фонда за дивата природа: Ваш ли е проектът? Наш… Тогава идваме и почваме!
Включихме се като доброволци, пооправихме „Дългия вир”. После се натресох на новата министърка на околната среда Нона Караджова с проекта в ръка и с искането да обявим, по този повод, поречието на река Веселина в нашето землище за защитена местност.
Хубаво, ама се оказа, че трябва да произведем много дебела папка документи, доста от тях – технически и тясно-биологически. Нямаше как това да стане, ако селото не беше си върнало духа. Но при наличието на дух, всичко е възможно. Впрегнахме всички сили, мобилизирахме цели отряди доброволци – архитекти, строителни техници, биолози и пр. и комплектовахме папката.
През май 2010 година министър Караджова дойде и откри защитена местност „Поречие на река Веселина”. Още пазя снимките… При наличието на защитена местност, отбраната на реката се превърна в много, много по-лесно занимание. Идва, да речем, поредният изедник, решил да бастиса реката ни, за да прави някакви жалки пари. Кметът го отвежда на място и му сочи табелата: „Защитена местност”. Изедникът тръгва да си търси друга река за унищожаване; а ние не се налага да хващаме отново шишанетата…
Така се върнахме към мирния живот и към идеята за рок фестивал. Тъкмо мислим какви пари и откъде да съберем – и те самите идват при нас. Чукат на портата, някъде през пролетта на 2009 година англичаните Ана и Томас (той е от Уелс, де…). Паднали им 2 000 лева и не им се давали за народни песни и танци. Рок фестивал is possible?
„Посибъл, посибъл” – викаме пък ние. И към средата на септември пред читалището се вдигна сцена, на която свириха приятелски групи – доброволци, в състав: „Демоде“ от Горна Оряховица; „Блус трафик“ от София и моята група – „Магистри“. На следващата година фестивалните вечери бяха вече две, а групите – 10, както е и до днес. Тоталният бюджет и днес е толкова, колкото плащаше за два часа наем сцена Николай Бареков, когато беше изгряващ политик…
Как стават тия неща със жълти стотинки ли? С дух. Вие си запазете и възстановете селото, събудете духа му – и хората сами ще дойдат да участват, за да са част от него. ( следва продължение, утре)
За още интересни статии, анализи, коментари и интервюта следете страницата ни във Фейсбук Дебати.
