Евгений Дайнов, герб
На снимката: Евгений Дайнов

Някъде из „Записките на един луд“ на Гогол се намира легендарната реплика: „Цяла сутрин четох вестници и рязко оглупях“. Днес цяла сутрин слушах радио и телевизии и ми се случи горе-долу същото. Не, по-скоро изпаднах в нещо подобно на обичайното българско униние (случва ми се рядко и трае кратко). Защото според медийните рекапитулации за 2022 година никога не сме живели толкова лошо, несигурно, клето и уплашено. И по-зле щяло да става, да си знаем…

Всъщност, цялостното послание на днешните български медии може да бъде сведено до един рефрен в парче на американския блусар Блайнд Лемън Джеферсън отпреди около 60 години:

„Животът е тежък и после умираш“.

Името на парчето е също толкова вълнуващо („Не носете цветя на гроба ми“); но ако спрем малко да помислим ще видим, че днес ние, българите, и европейците като цяло изобщо не се намираме в това положение. Годината 2022 ни показа, как през поредица от кризи можем да наложим възстановяване на нормалността.

Посрещнахме старта на годината с огромна, историческа по своята същност новина. След дълги години, през които в Народното събрание не успяваха да проникнат представители на нормалните, прилични и проевропейски българи, такива не само проникнаха, но успяха да съставят правителство. Това правителство веднага демонстрира, че не сме обречени завинаги да бъдем управлявани от обслужващ персонал на Кремъл и на ДС. Нито от бандити, мутри, нахалници или простаци. Можем да направим така, че да бъдем управлявани от хора, от които не ни е срам.

Очаквано се оказа, че подобни хора, веднъж попаднали в управлението, могат да управляват доста по-добре от горепосочените отрицателни типажи. Връщането на ковида, например, не доведе до нов взрив на ежедневни екранни истерии на униформени мъже, а до нормално, рутинно справяне с болестта. После се оказа, че всъщност е възможно пенсиите да бъдат вдигнати повече, отколкото за предходните 13 години, без всичко да се срине. Бързо се очерта възможността

да бъде прекратен чиновническият терор

върху гражданите чрез въвеждането на реално електронно управление. Отслаби се и рекетът върху бизнеса, което за месеци доведе до положението българската индустрия да се развива с най-бързи темпове в целия ЕС. Започна разплитането на чудовищните кражби от държавния бюджет по времето на ГЕРБ.

За силите на стария, да го наречем „феодално-гангстерски“, ред това започна да изглежда като началото на края. Веднъж видели и почувствали, как изглежда едно нормално управление, следващо националния интерес и общото благо, българите едва ли биха пожелали да се върнат в блатото на „модела Борисов“. Най-важната задача за силите на стария ред стана: това правителство не само да бъде свалено веднага. Но и да се направи така, че никога повече подобно правителство да не може да се появи.

Ударът мина през Москва и беше, на пръв поглед, добре изчислен. Поставяйки на България искания, каквито не постави на никоя друга европейска страна (е, освен на вековния враг Полша), „Газпром“ внезапно спря руския газ за страната ни. Очакваше се ефектът от това враждебно действие да бъде блокирането на икономиката и

падането на правителството „Петков“.

Нищо подобно не се случи. Правителството на „харвардците“ направи така, че нищо никъде да не се срине, нито – фалира. Енергийна криза, разбира се, настъпи из цяла Европа като пряко следствие от руското нахлуване в Украйна и от руските фокуси със снабдяването на Европа с газ. Сметките за ток скочиха в пъти, цените на горивата хукнаха нагоре – навсякъде из Европа.

У нас обаче домакинствата се оказаха най-бързо защитени. Докато английските домакинства плащаха двойни сметки за ток месеци преди там да се заговори за компенсации, у нас те бяха въведени незабавно. Въведена бе и държавната субсидия от 25 стотинки на всеки литър гориво, закупен в бензиностанциите. Икономиката – отново – не спря поради липсата на достъп до енергия.

Междувременно правителството постигна отмяната на позорящото всички ни вето върху Северна Македония. И отново – не стана нищо. Улиците не се напълниха с милиони гневни патриоти, които да свалят правителството заради македонския въпрос.

Такава е истината за твърдението, че „тия нищо не направиха“. Да, на повърхността всичко остана горе-долу спокойно. Но това не беше резултат от нищо-правене, а от огромните и успешни усилия многобройните кризи да не избухнат в лицето на българите. Истината е, че „тия направиха толкова много“, че нищо не се срина.

В крайна сметка, все пак целта-минимум на силите на стария ред бе постигната. Правителството бе свалено – не с натиск отвън, както се очакваше, а с пробив отвътре. В разгара на опитите на правителството да се справи едновременно с кражбите около и със строителството на магистрала „Хемус“, коалиционният партньор

ИТН внезапно се подреди до силите на стария ред.

И в техен интерес изтегли своите министри. В очакване правителството да хукне да се договаря и така да бъде обезвредено чрез включването му в редиците на партиите, подкрепящи голямата корупция. След като и това не стана, отвън се включи ГЕРБ – главният крепител на стария феодално-гангстерски ред. И свали правителството чрез вот на недоверие.

Президентът Радев, лансирал в политиката водещите лица на „Продължаваме промяната“, внезапно се обърна срещу тях. Този обрат съвпадна с атаката на „Газпром“ против България, както и с руското нахлуване в Украйна. Очевидно някъде в тези бурни седмици българският президент внезапно престана да бъде господар на решенията си. Стана инструмент на друг, неизвестен засега господар, който очевидно действа като съюзник както на Русия, така и на „модела Борисов“, който дълги години обслужваше руските интереси. Това

президентско салто мортале

осигури спад в подкрепата за ПП, които останаха след ГЕРБ на парламентарните избори.

Възможно ли е обаче силите на предишния ред да постигнат голямата си цел: да не допуснат никога повече до властта правителство, подобно на кабинета „Петков“? Това не е възможно, и за да видим защо, ще се наложи да разширим фокуса на анализа извън България.

Всеки историк знае, че големите войни променят всичко и всеки. Ускоряват едни процеси, забавят други. Закриват едни възможности и откриват други. Така е и с войната на Русия срещу Украйна. И тази война закрива едни възможности, за да открие други.

Закрива, например, възможността Европа някога отново да търпи

феодални персони от типа на Борисов

в България или Орбан в Унгария. Това няма повече да се случи. Тези типажи отстъпват властови територии по начина, по който Русия отстъпва територии в Украйна.

Пример е паническото отстъпление на Орбан в последно време от обичайните му проруски и антиевропейски позиции. Сне ветото за помощта на ЕС за Украйна, запорира руски активи на своя територия. Борисов на свой ред отстъпи от правото да се кандидатира за премиер, а после – от правото в правителството с мандат на ГЕРБ да има ярки политически фигури от ГЕРБ. Преди това бе отстъпил от дългогодишната си поза на „приятел на всички“ на международната арена, за да се пребоядиса спешно в най-големия евроатлантик и противник на Путин. И това е само началото.

И Орбан, и Борисов (и Вучич и други подобни) ще продължат да отстъпват заедно с руската армия в Украйна. Онова, което ще продължи да настъпва, е хулената и подигравана либерална демокрация – т.е. онзи модел на народовластие, който съчетава свободата, реда, мира, справедливостта и „най-широките удобства за народните маси“ (по Чърчил).

В последните три десетилетия либералната демокрация бе атакувана отвътре и отвън – от религиозни фундаменталисти, от популисти и авторитаристи, от нихилисти,

новопоникнали нацисти и специалисти

по конспирации. Либералната демокрация се справи с всички тях, един по един. В момента си довършва работата по справяне с авторитаризма (в лицето на Владимир Путин и Си Дзинпин), на популизма (в лицето на Доналд Тръмп и неговите европейски имитатори), както и с радетелите на гангстер-феодализма, олицетворявани от (но не изчерпващи се с) Орбан и Борисов.

Ще рече: бъдещето в Европа е на партии от типа на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и подобни. Тази възможност откри войната в Украйна. Бъдещето не е на партии от типа на „Фидес“, ГЕРБ или на Сръбската прогресивна партия. Тази възможност бе закрита от същата тази война.

Разбира се, това бъдеще няма да дойде нито веднага, нито от само себе си. Съпротивата ще е огромна и усилията за нейното преодоляване – също. Но доминиращата тенденция е ясна и бе наскоро обобщена от Франсис Фукуяма (да, оня с „края на историята“, който отнесе толкова подигравки и накрая се оказа прав) така: „…не виждаме някаква по-висша алтернатива на либералната демокрация.

Наблюдавахме ужасни отстъпления на либералната демокрация в последните 15 години, но временните трудности не означават, че голямата картина е сгрешена… Либералната демокрация, точно защото разпръсква властта сред многото и е основана върху съгласието на управляваните, е в много по-добро глобално здраве, отколкото много хора си мислят“.

В продължение на две десетилетия живяхме в ситуацията на напредваща ненормалност. Това време свърши. Нормалността се връща и тъкмо на това бяхме свидетели през 2022 година. Затова не унивайте, след като цяла сутрин сте били потопени в медиите и сте много оглупели. Първо малко помислете…

Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието на „ДЕБАТИ.БГ“

Още актуални коментари – четете тук

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук