На 7 септември 1854 г., в разгара на бушуващата холерна епидемия, лекарят Джон Сноу се обърна към борда на пазителите на енорията на Сейнт Джеймс за разрешение да махне дръжката от обществена водна помпа на Броуд Стрийт в лондонския Сохо. Сноу е забелязал, че 61 жертви на холера наскоро са изтеглили вода от помпата и предположил, че замърсената вода е източникът на епидемията. Искането му е изпълнено и, въпреки че ще са необходими още 30 години, за да бъде приета микробната теория за произхода на холерата, неговото действие сложило край на епидемията.
Докато се приспособяваме към друг кръг от ограничения за коронавирус, би било хубаво да мислим, че Борис Джонсън и Мат Ханкок /здравният министър на Великобритания – бел. ред./ имат сходна концепция за борбата с Covid-19. За съжаление, историята предполага, че епидемиите рядко имат толкова фини завършеци като епидемията от холера през 1854 г. Точно обратното: както отбелязва социалният историк на медицината Чарлз Розенберг, повечето епидемии „се движат бавно към приключване“. Например, навършват се 40 години от идентифицирането на първите случаи на СПИН, но всяка година 1,7 милиона души са заразени с ХИВ. В действителност, при липса на ваксина, Световната здравна организация не очаква да определи срок за нея преди 2030 г.
Въпреки това, въпреки че ХИВ продължава да представлява биологична заплаха, той не внушава нищо подобно на същите страхове, както в началото на 80-те години, когато правителството на Тачър стартира кампанията си „Не умирай от незнание“, изпълнена със страховити изображения на падащи надгробни камъни. Всъщност от психологическа гледна точка можем да кажем, че пандемията от СПИН завърши с разработването на антиретровирусни лекарства и откритието, че пациентите, заразени с ХИВ, могат да живеят с вируса до дълбока старост.
Декларацията от Грейт Барингтън, застъпваща се за контролираното разпространение на коронавирус в по-младите възрастови групи, заедно със защита за възрастни хора, се включва в подобно желание да се прогони страхът от Covid-19 и да се затвори разказът за тази пандемия. Имплицитна в декларацията, подписана от учени от Харвард и други институции, е идеята, че пандемиите са толкова социални, колкото и биологичните явления и че ако сме готови да приемем по-високи нива на инфекция и смърт, ще достигнем по-бързо стадния имунитет и ще се върнем към нормалното по-рано.
Но други учени, пишещи в Lancet, казват, че стратегията на Грейт Барингтън почива на „опасна заблуда“. Няма доказателства за траен „стаден имунитет“ срещу коронавирус след естествена инфекция. Вместо да прекратят пандемията, те твърдят, че неконтролираното предаване при по-младите хора може просто да доведе до повтарящи се епидемии, какъвто е случаят с многобройни инфекциозни заболявания преди появата на ваксините.
Неслучайно те нарекоха петицията на опонентите „меморандумът на Джон Сноу“. Решителните действия на Сноу в Сохо може да са сложили край на епидемията от 1854 г., но холерата се е завърнала през 1866 и 1892 г. Едва през 1893 г., когато в Индия са започнали първите опити за масови ваксини срещу холера, стана възможно да се предвиди рационален научен контрол на холера и други заболявания. Върхът на тези усилия дойде през 1980 г. с изкореняването на едрата шарка – първата и все още единствена болест, елиминирана от планетата. Тези усилия обаче са започнали 200 години по-рано с откритието на Едуард Дженър през 1796 г., че той може да предизвика имунитет срещу едра шарка с ваксина, направена от свързания вирус на кравешката шарка.
С повече от 170 ваксини за Covid-19 в процес на разработка, трябва да се надяваме, че този път няма да се наложи да чакаме толкова дълго. Професор Андрю Полард обаче, ръководителят на изпитанията за ваксини в Оксфордския университет, предупреждава, че не трябва да очакваме пробив в близко бъдеще. На онлайн семинар миналата седмица Полард заяви, че смята, че ваксина ще бъде налична най-рано през лятото на 2021 г. и то само за здравни работници от първа линия. Изводът е, че „може да се нуждаем от маски до юли“, каза той.
Другият начин за приключване на пандемията е чрез истинска световна система за тестване и проследяване. След като успеем да намалим репродуктивната скорост под 1 и да сме сигурни, че ще я задържим там, проблемът за социалното дистанциране постепенно изчезва. Разбира се, от време на време може да са необходими някои местни мерки, но вече няма да има нужда от общи ограничения, за да се предотврати претоварването на националните здравни системи. По същество Covid-19 ще се превърне в ендемична инфекция, като грип или обикновена настинка, и ще мине на заден план. Това изглежда се е случило след грипните пандемии от 1918, 1957 и 1968 г. Във всеки случай до една трета от населението на света е било заразено, но въпреки че броят на смъртните случаи е бил висок (50 милиона при пандемията от 1918 -19, около 1 милион за всяка от 1957 и 1968), в рамките на две години те са приключили, било защото е достигнат стадният имунитет или защото вирусите са загубили своята вирулентност.
Кошмарният сценарий е, ако Sars-CoV-2 не изчезва, а се връща отново и отново. Такъв беше случаят с Черната смърт от 14-и век, която предизвика многократни европейски епидемии между 1347 и 1353 г. Нещо подобно се случи през 1889-90 г., когато „руският грип“ се разпространи от Централна Азия в Европа и Северна Америка. Въпреки че доклад на английското правителство дава 1892 г. като официална крайна дата на пандемията, в действителност руският грип никога не изчезва. Вместо това той беше отговорен за повтарящи се вълни от болести през последните години на управление на кралица Виктория.
Дори когато пандемиите в крайна сметка стигнат до медицинско приключване, историята показва, че те могат да имат трайни културни, икономически и политически ефекти.
На Черната смърт, например, е широко приписвано, че подклажда краха на феодалната система и предизвиква артистична мания по образите на подземния свят. По същия начин чумата в Атина през 5 век пр. н. е. е разрушила вярата на атиняните в демокрацията и е проправила пътя за инсталирането на спартанска олигархия, известна като Тридесетте тирани. Въпреки че по-късно спартанците бяха изхвърлени, Атина така и не възвърна доверието си.
Дали Covid-19 води до подобен политически разчет за правителството на Борис Джонсън, само времето ще покаже.
Текст: „Гардиън“.
