„Гардиън“: Ковид-19 изби самоувереността от главата на Джонсън. Ще го направи ли и с Тръмп?

Какво се случва с призива на силния политик, когато попадне в болница? Ако заявката му е, че той по някакъв начин е над сигурното знание на науката и че може да преодолее обикновената човешка слабост чрез силата на ума, как това се осъвместява с реалността?

Води се спор: американският социолог Джон Зогби установи отчетлив отскок за президента Тръмп след неговата диагноза Covid в петък, като числата между него и Джо Байдън се стесниха до 47:49.

„Представянето на Тръмп – отбелязва Зогби – всъщност е с една точка по-високо от процента на гласовете му през 2016 г.“

Тръмп изглежда активизира своята електорална база в този прочит, особено сред хората над 65 години и евангелистките християни. Анкета на Yahoo / YouGov обаче отчита различни резултати: Байдън с 48% и Тръмп  – с 40%, тъй като най-важните „независими“ избиратели обвиняват президента за собствената му инфекция заради неспособността му да се дистанцира в социални отношения или да носи маска.

Анкетирането за Борис Джонсън беше също толкова неубедително по време на периода, в който той беше в болница: със сигурност, скоро след като му беше поставена диагнозата Covid, личният му рейтинг на одобрение се повиши до 66%. И все пак YouGov определя момента на обрат за правителството си като четири дни преди диагнозата му, 23 март, и го отдава не на съчувствие към Джонсън, а на облекчение, че консерваторите най-накрая заеха твърда позиция по отношение на ограниченията.

Въпросът е помрачен от емоционалност от всички страни. Тези от нас, които не реагират добре на силните хора, са склонни да тълкуват погрешно призива им. Разглеждаме „магическото“ им мислене, презрението им към експертите, техните мрачни уверения, че всичко ще бъде наред, докато останат начело, и смятаме, че когато реалността ги настигне, балонът ще се спука.

Всъщност сме приели всичко твърде буквално. Със сигурност има твърдож ядро, подкрепящо Тръмп – антиваксъри, евангелисти, креационисти, пиячи на белина – които са непримиримо враждебни към експертите и които го приемат на чисто. Те ще намерят някакъв начин да изравнят възгледите си с новата реалност – че лидер, който презира непогрешимостта, самият той е грешен – вероятно чрез конспиративна теория или хитър план. Но има и поддръжници, както на Тръмп, така и на Джонсън, които се радваха на зрелището на тяхната увереност повече като атмосфера, отколкото като факт: които не смятаха, че нито един от мъжете е свръхчовек, а просто харесваха неочакваните им изяви и които бяха (във Великобритания) и вероятно ще бъдат (в САЩ) склонни към съчувствие.

С опонентите обаче може да допуснем пробив в нашите принципи: когато политикът-силна личност е в крепко здраве, ние можем безкомпромисно да критикуваме неговата некомпетентност, нечестност, безчувствие или лицемерие. Веднага след като се разболее, всичко това трябва да бъде смекчено от добавката, „очевидно всъщност не искам той да умре“. Това вбива клин между онези, които смятат, че човек, който отрича вирус с катастрофални резултати за други, всъщност заслужава да загине от него; и онези, които смятат, че е против човешкото благоприличие да се пожелае смърт на когото и да. Корозивно за всяка смислена ценностна система е дори да се опитва да направи оценка на електоралното въздействие на лошото здраве на лидера. Последното нещо, от което се нуждае лявото, е друг проблем с разделени ена обществото.

Така че не е чудно, че тази картина в САЩ е доста замъглена; особено толкова близо до изборите, невъзможността за действие на президента (независимо от степента й, която сама по себе си се оспорва) въвежда елементи на съпричастност и амбивалентност, които не се вписват добре в разказите на нито една от страните.

И все пак траекторията на Джонсън е по-ясна: независимо дали се гледа през обектива на „готовия за сготвяне“ Брекзит или неговото обещание за „изравняване на резултата“, той спечели мнозинството си през 2019 г. с празнодумието „всичко ще бъде наред“, което по същество беше трик за доверие. Той олицетворяваше доверието, избирателите имаха доверие в него, доверието му нарастваше и т.н. Връзката между измамника и измамения е симбиотична и динамична.

Още преди да хване Ковид, суровите предупреждения на неговите научни съветници бяха сковали оптимизма му, но през пролетта и началото на лятото неговите поддръжници и дори някои от противниците му останаха стабирно безпристрастни; всъщност, според някои социологически проучвания на Майкъл Ашкрофт през уикенда, все още има значително мнение в целия политически спектър, което вярва, че правителството му върши „разумна работа при изключително трудни обстоятелства“.

Това първоначално съчувствие /за Джонсън – бел. ред./ – след игра на зарове със смъртта и след това раждане на ново бебе, плюс държава, която да управлява в средата на пандемия – все още се запазва. Но това, което се промени, е самочувствието на премиера. Както упорити критици, така и бивши поддръжници мърморят за липсата му на чар, на устрем, на кипеж. Те спекулират, че той не е напълно възстановен, докато първите страници на поддържащите го медии, описващи го като „годен като месарско куче“, създават впечатление за пожелателност.

Способността на Джонсън да прожектира сигурност е съкрушена; страстните му изявления са противоречиви. Все по-трудно е да се разграничи казаното от Джонсън („живейте безстрашно, но със здрав разум“) от пародия на Мат Лукас („Ако трябва да печете в палатка, печете в палатка. Но моля, не печете в палатката.“ ). Той никога не е бил добър в детайлите, но изведнъж взе да се извинява за това. Новата му колебливост се прокрадва в обществените възприятия, така че дори когато хората казват, че се възхищават на неговия труден избор, думите, които се появяват във връзка с неговото ръководство, са „некомпетентен“ и „повърхностен“.

Въпросът всъщност не е повече за здравето – става въпрос за неясната способност, за това дали увереността е „избита“ от него или не. Това е най-опасният момент за силен човек, който в крайна сметка се оказва просто човек: не когато тълпата погледне с нови очи на новите му дрехи, а когато самият император осъзнае, че е гол.