Император Василий II Българоубиец е византийски император от Македонската династия, управлявал от 976 до 1025 година. Властването му преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове.
Историята го помни като човек, който осакатява всеки, с който се сблъска.
Във вътрешнополитически план той успял да укрепи централната власт и държавните финанси, запазил и разширил завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановил господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век.
Военнополитическият му съюз с Киевска Рус довела до покръстването на русите през 988 г.
Когато Василий наследил трона на Византия през 963г. бил едва тригодишен. За щастие баща му – император Роман II – бил още жив (заедно с по-малкия си брат били коронясани като съвладетели още приживе на баща си). Скоро след това византийският император починал и поради малолетие на децата, вместо тях управлявала майка им – императрица Анастасо-Теофано, заедно с паракимоменът Йосиф Вринга, а впоследствие съимператорите Никифор II Фока (от 963 до 969 г.) и Йоан I Цимисхий (от 969 до 976 г.), под чието ръководство Византия постигнала значителни успехи срещу араби и българи.
В началото на 976 г., когато Цимисхий умрял, Василий II и Константин VIII останали единствени императори. По това време те все още нямали опит и фактическото управление на държавата се поело от паракимомена Василий Лакапин.
Начело на имперската администрация, евнухът Василий бил най-влиятелният сановник в столицата, но малоазийската военна аристокрация била твърдо настроена срещу неговия режим.
Първата част от царуването на Василий II преминала в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци.
Пръв въстанал управителят на Месопотамия – Варда Склир. През лятото на 976 г. той се обявил за император, след което разбил две армии на константинополското правителство и завладял цяла Мала Азия.
Въстанието му било потушено едва през 979 г., без Василий да спечели повече реална власт.
Победителят на Склир – пълководецът Варда Фока, заел мястото му като командир на източните ромейски войски, а фактическата власт в Константинопол останала в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до към 985 г.
Тогава или малко по-късно Василий II отстранил своя съименник, изобличен в заговор с армията и разхищение на имперското имущество.
Императорът няма много военен опит и това довело да огромно поражение от българите в битката при Траянови врата през 986г. Загубата подкопала авторитета му и провокирала ново въстание на Склир в Месопотамия.
Изпратен отново срещу бунтовника, този път Фока се обявил сам за император. Той повел войските си през Мала Азия към Константинопол и достигнал Босфора и Дарданелите.
С руска помощ Василий II удържал победа в решителната битка при Абидос през април 989 г. и до края на същата година усмирил разбунтувалите се области. Младият владетел бил доста разумен за възрастта си и обикновено изчаквал да види какви действия ще предприемат враговете му преди да атакува.
Въпреки това той имал един много голям проблем – българите. Хан Крум успял буквално да извоюва славата на българите като безскрупулен народ, който успял да срази цели трима византийски императори.
По времето на Василий, България била управлявана от цар Самуил, а българите били по-силни от всякога.
Младият византийски император обаче много се ядосвал на непрекъснатите български атаки срещу неговия народ. Затова той взел армия от 6 000 души и ги повел право към българските земи.
Както вероятно сте предположили, императорът срещнал врагът очи в очи. Крещейки като луд, той се устремил право към българските войни – с блестящ меч в едната си ръка и убийствена омраза в очите.
Така че, докато сърцето на Василий си било на мястото, станало ясно, че този човек наистина няма опит във воденето на армия в битка. И така се стигнало до погрома при Траянови врата, за който споменахме по-горе. При това сражение Василий бил спасен като по чудо от арменската императорска гвардия.
След този провал Византия загубила контрола над земите на север от Стара планина, Бер и други крепости в околностите на Солун.
Поредицата от походи, ръководени лично от императора през 991 – 994 г., не ликвидирали българската заплаха.
Едва със сражението при Сперхей, спечелено от наместника на Василий – Никифор Уран, през 996 г., на българските нападения към Солун и Пелопонес бил сложен край.
Византийските владения в Далмация обаче останали уязвими и през 998 г. императорът бил принуден да ги предаде на венецианския дож, който да ги защити като византийски наместник от атаките на българи и хървати.
Войните между Самуил и Василий продължили повече от десет години. След прекъсване на настъпателните действия, наложено от арабските нападения в Сирия и от поземлената реформа в империята, през 1000 г.
Василий II повел решителна война за унищожаване на Самуиловото царство.
През същата година военачалниците му повторно завоювали Североизточна България с Преслав.
Императорът ръководил лично следващите кампании, довели до завладяването на Сервия и Воден (1001 г.), Видин (1002 г.) и Скопие (1003 г.).
Развръзката на продължителният конфликт настъпила десетилетие по-късно, в решителната битка при Ключ (29 юли 1014 г.), където Василий ІІ побеждил армията на цар Самуил.
По заповед на Василий пленените 15 000 български войници били ослепени, като на всеки 100 бил оставен един едноок за водач.
Спасилият се с бягство Самуил умрял, потресен от вида на ослепената си армия.
След този удар българите загубили едновременно военна сила и способен водач, което значително улеснило Василий ІІ.
Редувайки жестокостите с увещания и дарове за по-малодушните боляри и пренебрегвайки провокациите на източните граници, императорът продължил войната още четири години срещу наследниците на Самуил – цар Гаврил Радомир и цар Иван Владислав.
Съпротивата на българите била сломена окончателно през 1018 г.
Завладените български земи били включени във византийската военноадминистративна система за повече от век и половина.
Заедно с България под византийско робство попаднали и покорените от Самуил сръбски области – Рашка, Босна, Дукля и Захълмие, както и Хърватското кралство, чийто владетел се признал за византийски васал.
Към 1024 г. империята възстановила властта си над тема Далмация, възползвайки се от междуособиците във Венеция.
Императорът умрял през 1025г. на 65-годишна възраст.
