Карантината по особен начин обрамчва реалността. Захваща я в своето менгеме, маскира я почти до неузнаваемост, а на физическата дистанция е отредена почти вездесъща роля. Ето защо не възнамерявам да анализирам епидемията като такава, което си е работа на вирусолозите, отчитащи промените в санитарната обстановка, а ще обърна поглед към измененията в обществото вследствие на карантината, някои от които са вече видими с просто око. Към отношенията между хората, които търпят рязък обрат в резултат от кризата.
Днес най-често споменаваната дума е „дистанция”. Освен думите „маска” и „карантина”, които са донякъде нейни заместители. Дистанцията между хората по улиците бавно, но непрекъснато се увеличава, без това непременно да води до отчуждение. Доказват го безкрайните телефонни разговори, мрежовата комуникация с хора, с които отдавна не сме били в контакт. Виждаме го и по неудобството, с което минувачите извръщат глави, докато се разминават с нас, или докато чакаме на опашка пред магазините.
Вярно, вече никой не ви спира на улицата, за да ви попита нещо или да го упътите. Времето на страха силно редуцира случайните запознанства, спонтанните приятелства, ненадейните гостувания, пътуванията, влюбванията от пръв поглед. Сигурно има и изключения. Нищо чудно – преди или след края на епидемията – да възникнат любовни изповеди, посветени на срещата отдалеч с „прекрасната маска”. Дистанцията не угасва, само подклажда въображението.
***
Странно как никой тези дни не се сети да напише поне няколко реда за връзката между „маска“ и „личност“. А етимологията между двете понятия е съвсем пряка: от гръцкото prosopon през латинското persona, откъдето тръгва и съвременното понятие за политически персонализъм, свързан с личността на човека, за онова, което не може да му бъде отнето при никакви обстоятелства, произтичайки от достойнството му на човешко същество.
Всичко тръгва от античната театрална маска – prosopon – която актьорите са държали пред лицата си на сцените в амфитеатрите, докато играели трагедийни или комедийни роли. Разбирането за „маската“ (prosopon) било чисто физическо – като за необходимото дистанциране от съ-участниците в представлението (зрителите). На което ясно указва и представката pros (пред) – онова, което е изнесено пред очите и устата. Последното е особено важно в латинската етимология за persona, водеща началото си от глагола per-sonare – от онова, което звучи през видимостта ни.
Карантинната ситуация значително преобръща тези смисли, без да заличава най-главното – зад всяка маска се крие лице, както зад всяко лице е скрито едно човешко същество.
Маскарадността на Новото време, идеята за човека и неговите маски е съвсем друга тема, на която ще се спра по-нататък.
Изначалният рефлекс на Античността е съвсем различен: „personam non appetivi“ – „не пожелавай да носиш маска“ настоява Цицерон в „Pro Murena“.
А ето че във времената, в които живеем, това просто се налага.
***
Върхът (пикът) и платото са други две от метафорите на карантинното време. Замислете се колко много съдби се крият зад тези статистически криви. От снощните новини в италианските телевизии виждам, че все повече се говори за излаз към платото. Дано е така.
Лъчът на надеждата отново и отново обвързва карантината със светата четиридесетница, чийто завършек задава упованието на милиони хора в Европа.
А иначе кризата, която преживяваме, е тест за човечеството. Тя ни показва кои сме и ни поставя на място. Показва ни какво можем и какво не. Кара ни да се замислим защо можем да трансплантираме органи, но не можем да спрем вируса. Принуждава ни да преосмислим собственото си самодоволство, повърхностната ни и доста наивна вяра в прогреса.
Тези дни френският историк и журналист Жак Жюлиар, мой учител от докторантските ми години в Париж, написа прекрасно есе, в която сравни съвременния човек с „кашлящ Прометей“, дълбоко поразен от случайната среща на пазара в Ухан между някакъв плоден прилеп и цялата човешка лакомия и безотговорност. И ето как в резултат от тази случайност един вирус разлюля градената с векове цивилизация, помитайки из основи всякакви самонадеяни проекти за триста години живот и за така наречения „трансхуманизъм“. Върнахме се поне век назад – с меренето на температурата ни три пъти дневно и тревожно вслушване във всяко неволно закашляне.
***
Особено показателно е и как съвременният свят бе дълбоко поразен в най-карнавалния си хедонизъм. От близо седмица срещам млади хора по улиците със странни маски, докато изведнъж си дадох сметка, че те просто носят онова, което имат под ръка – маските си за Хелоуин.
Не знам доколко и дали изобщо им вършат работа. Но изведнъж си дадох сметка, че във вече затворилите врати магазини за забавления в Европа навярно има огромен брой карнавални маски или костюми за Хелоуин. А в момента текстилната промишленост на континента тепърва се учи да разкроява и шие медицински маски и защитни костюми.
Карнавалът, който изпреварва защитата на живота. Още един от парадоксите на нашето време.
***
Ако нещо стопля сърцата ни в цялото това бедствие, то е, че се преосмисля отношението към старите хора. Кризата е биологически и икономически разрушител, но и морален ускорител: тя наложи физически маски на лицата ни, но пък други (в това число и мисловни) прегради паднаха.
Въпреки страховете си от вируса, възрастните хора започнаха да се усещат не като социални бреме (както, уви, гледаха на тях доскоро), а като обект на грижа. Някои от тях плахо го споделят пред медиите. Социалният патронаж заработва все по-реално, появиха се и немалко доброволци. Мнозина искат да помогнат на възрастните с каквото могат в трудните времена. Все повече хора си дават сметка, че само солидарността може да ни помогне да оцелеем.
Колкото и да е невероятно, коронавирусът е на път за промени нашите прагматично-икономизирани общества. Днес социалното излиза на преден план пред икономическото: икономиката търпи огромни щети от карантината, но пък това е цената, която трябва да бъде платена, за да бъдат спасени онези, които са най-уязвими от болестта.
Над това си струва да се замислим, защото е нещо безпрецедентно: може би пред очите ни се ражда нов проект на солидарността, който ще пренареди по друг начин съществуващата социална йерархия.
***
Един образ от есето „Мост и врата” на големия немски социолог Георг Зимел (1858–1918) тези дни не ми дава мира. В него той настоява, че цялото равновесие в нашия социален живот се крепи върху съвместяването между моста и вратата – между онова, което ни свързва, и онова, което ни разделя.
Мостът е необходимата предпоставка за всяка социална връзка; изграждането на мостове е специфичното човешко постижение, отличаващо ни от животните; човешката воля за свързване предполага завършек, надмогващ разделението. И обратното, вратата е друго социално постижение: тя е излаз, акцентиращ в една или друга посока, който релативизира или индивидуализира социалната връзка. Мостът преодолява дистанцията, докато вратата задължително я налага.
Казано другояче, „преди” епидемията „мястото правеше връзката”. Сега връзката между хората е друга, тя вече се „делокализира”.
И за да се върна към образа от есето на Зимел, опитвам се да си представя света след карантината чрез тези понятия. Какъв ще бъде той? Свят на ново „съединяване на разединението” след цялата претърпяна болка и всички понесени загуби? Свят на нова резигнация и свиване в себе си, на функционално оцеляване, в което „животът отвън” пак няма да е толкова значим, колкото „животът вътре”? Или междинен вариант – този на „прозореца”, в който „вътрешното“ привидно ще се родее с „външния свят“? Предстои да видим.
Кризата е на път да взриви много представи и да разклати немалко очевидности. От нас зависи да превърнем кризата в надежда.
*Публикацията е на Kultura.bg
*Заглавието е на Дебати.бг
