Колко американски са „американските централи“?

Преди няколко дни в общественото пространство отново започна да циркулира новината за прекратяване на дългосрочните договори за изкупуване на електроенергия от т. нар „американски централи“ ТЕЦ „Марица Изток“ 1 и ТЕЦ „Марица Изток“ 3.

В интервю за ДЕБАТИ.бг енергийният експерт Иван Хиновски категорично заяви, че „американските централи“ не са американски. Ето какво означава това.

КАК ЗАПОЧВА ВСИЧКО

По време на правителството на Иван Костов (1997-2001) скоро след падането на комунистическия режим и преминаването на България към пазарна икономика, страната има остра нужда от чуждестранни инвестиции.

ТЕЦ „МАРИЦА ИЗТОК“ 1

През 1999 г. американската компания AES купува 88-процентен дял от ТЕЦ „Марица Изток“ 1 и започва да строи нови мощности в непосредствена близост до старата централа. Те са въведени в експлоатация през 2011 г. – една година след като старите мощности на централата са спрени.

Инвестицията за новите мощности е на стойност 1,3 млрд. евро и е финансирана от няколко международни банки. За да е сигурна, че ще възвърне инвестицията си, AES сключва с НЕК т. нар. договор „take or pay“. Той е със срок от 15 години и предвижда държавната НЕК да изкупува цялата произвеждана от ТЕЦ „Марица Изток“ 1 електроенергия на предварително определени цени, като е включена и инвестиционна компонента – надценка, която цели защита на инвестицията.

Именно това прави електроенергията от МИ1 по-скъпа спрямо пазарните цени. До 2027 г., когато изтича сключеният договор, AES има правото да експлоатира централата. След това правото на експлоатация се връща на българското дружество НЕК и след премахването на надценката за инвестиционната компонента, цената на произвежданата от централата електроенергия ще намалее драстично.

ТЕЦ „МАРИЦА ИЗТОК“ 3

През 1997 г. правителството на Иван Костов започва преговори с американската енергийна компания „Ентърджи“ за рехабилитация и модернизиране на ТЕЦ „Марица Изток“ 3. Две години по-късно е създадено съвместно дружество „Енергийна компания Марица изток 3“, което трябва да извърши рехабилитацията на централата. Собствеността в него е в съотношение 51% за „Ентърджи“ и 49% за НЕК.

През 2003 г. италианската компания „Енел“ се включва като съдружник в съвместното дружество и са подписани договори с няколко международни банки кредитори за извършването на рехабилитацията.  Капиталът на „Енергийна компания Марица изток 3“ се увеличава, като чуждестранното участие нараства до 73% (от които „Ентърджи“ притежава 40%, а „Енел“ 60%), а делът на НЕК намалява до 27%.

По-късно „Ентърджи“ се оттегля и продава дяловете си на „Енел“, а през 2011 г. тя от своя страна продава дела си на базираната в САЩ, но листвана на борсата в Лондон компания „Контур Глобал“. Общата инвестиция в рехабилитацията на ТЕЦ „Марица Изток“ 3 е в размер на 1,4 млрд. лева.

С нея НЕК също подписва 15-годишен договор „take or pay“ и изкупува електроенергията на завишени цени с цел възвръщане на инвестицията. След изтичането на този период следва същата схема – цената на електроенергията намалява драстично, а правото на експлоатация отива в ръцете на държавното дружество.

ЧИИ СА В КРАЙНА СМЕТКА ЦЕНТРАЛИТЕ?

По силата на дългосрочните договори правото на експлоатация принадлежи на чуждестранните компании. На практика обаче централите са и винаги са били български, единствено инвестициите са извършени от чужди дружества.

Както отбелязва и икономистът Красен Станчев в свой анализ:

„За тези, които не знаят или не се досещат, тези два ТЕЦ не са „американски“, а са български юридически лица и данъкоплатци, в тях работят само български граждани, с местен енергиен ресурс и други местни предприятия доставчици, те са чисти по всички стандарти, действащи и вероятно бъдещи изисквания и стандарти (несравнимо по-чисти от онова, което имаше в енергетиката на страната преди тяхното изграждане и във времето към което критиците изпитват носталгия), те са високотехнологични, използват „умни мрежи“ и компоненти, красиви са и като промишлен дизайн напомнят Центъра Помпиду в Париж.“

Според всички експерти прекратяването на договорите едностранно от България ще струва много милиарди на данъкоплатците, а арбитражните дела, които със сигурност ще изгубим, ще се точат почти до тогава, докато траят дългосрочните договори за изкупуване на електроенергията.