Ако трябва да изберем една-единствена дума, която да опише Германия по времето на Меркел, тогава тя трябва да бъде: стабилност. Пише Ивор Мицковски.

Огромна част от тази така желана стабилност беше пряко или косвено търсена в най-проблемния регион на Стария континент, Западните Балкани, регион, на който Берлин обръща особено внимание от падането на Стената.

Това е така, защото на Балканите се преплитат три лайтмотива на германската външна политика: конфронтация и противопоставяне на американското първенство като гарант за сигурност, търсене на modus vivendi с нововъзникващата световна сила Китай и накрая консолидиране на европейския проект въпреки центробежните процеси и кризите на Съюза.

Германия и Балканите

Европейската подкрепа, която Меркел даваше на Балканите, по същество винаги е съответствала на германските интереси, защото укрепването на ЕС е равносилно на укрепване на Германия. Присъединяването на шестте балкански държави към ЕС би позволило на Берлин да бъде истински център на целия континент, където това господство веднага ще бъде потвърдено в икономическо и финансово отношение, а в бъдеще същото ще се случи и на политико-институционалното поле. В идеалния сценарий на Берлин, наличието на всички европейски държави под чадъра на ЕС не би означавало, че те биха били по-устойчиви на влиянието на трети страни, но би гарантирало на най-могъщата членка, Германия, да има ключова дума при всичките решения от икономическо-финансов характер и може би дори от политически характер.

Берлин е първият и най-важен икономически партньор на целия регион. Това навлизане на германското влияние през последното десетилетие е постигнато благодарение на подкрепата на държавните структури и особено на тайните служби, които все повече се опитват да проникнат в политическата и социалната тъкан на Балканите. За тази цел за Берлин беше важно регионалният пазар и търговията да функционират, а политическата ситуация да бъде възможно най-стабилна, за да могат различните национални икономики да увеличат капацитета си за внасяне на немски стоки. Създаването на икономическа зависимост е предшественик на геополитическата и това е задачата на германските институции, които отдавна не са влизали на Балканите с кадифени ръкавици, но все по-често пряко засягат вътрешните работи.

В много случаи това е в полза на отделни държави или на по-широкия регион. Диалогът между Сърбия и Косово е блокиран поради заплахата, която Меркел е обявила насаме на Вучич – че тя ще го изолира и детронира, ако той приеме косовско решение чрез размяна на територии. И в тази битка Меркел спечели повече от няколко точки срещу Америка. Хашим Тачи, главата на Съединените щати в Косово и региона, днес е в Хага, а в Прищина е антиамериканско правителство, въпреки че някога бе свалено по волята на американците.

Смяната на властта и падането на режима в Северна Македония едва ли биха се случили без подслушваните разговори, които вероятно бяха предадени на опозицията от германските тайни служби, функциониращи свободно в страната благодарение на Deutsche Telekom. Дори споразумението за името не би могло да се случи без германското влияние и прагматизма на Меркел, която в процеса дължи много на Гърция за лошото управление на финансовата криза от страна на ЕС, но под германско ръководство.

За да се утвърди като основна сила на Балканите, Германия стартира Берлинския процес през 2014 г., като същевременно продължава да търси по-голямо инфраструктурно сътрудничество като предшественик на общия пазар в региона. Неслучайно по време на прощалното посещение на Меркел в региона от Берлин дойде съобщението, че повече от „Отворени Балкани“, те виждат бъдещето на страните в региона в Общия регионален пазар.

Голяма част от политиката на Меркел се основава на подкрепа за система на управление, известна като стабилокрация. Прагматичен подход, според който канцлерът изгражда сътрудничество и с авторитарни лидери като Груевски, Джуканович и Вучич и затваря очи преди тяхното нарушаване на правата и демократични неуспехи, в замяна на разрешаването на двустранни или регионални спорове или придържане към проевропейски процес на реформи. Тази стратегия се оказа много грешна и вредна, докато системата на стабилокрация беше изоставена само в Северна Македония и Косово, а донякъде и в Черна гора. Този процес е заменен или надграден от сегашната демокрация, която доминира в целия регион.

За съжаление, ние се озоваваме в капан в този злополучен сценарий и в парадокса, че най-дългогодишният и най-могъщият европейски политик, макар и лично ангажирана с доброто и интеграцията на Балканите, все пак не успя да постигне своята програма. Виждаме, че германската политика продължава да се фрагментира и дори самата Меркел прекара по-голямата част от управлението си в коалиция, но тези слабости на германската политика са засенчени от нейното политическо величие и способност лично да насърчава доверието и сигурността. Очаква се, който и да е следващият германски канцлер, той да бъде по-консервативен политик, който да моделира по-консервативна Германия, която едва ли ще се застъпва за Балканите като Меркел. С други думи, фактът, че една Меркел се провали в политическата си програма и стратегия, освен може би икономически, не отправя оптимистични съобщения към Европа, още по-малко към региона.

САЩ и Европа

Този провал, разбира се, не е по вина само на Меркел и Германия. Има ограничения за европейската суперсила пред американската хегемония в региона. В европейската империя на Америка, Германия има право да „преследва” само ограничени стремежи, тоест макар и голямо, все пак ограничено икономическо и политическо влияние върху други европейски страни. Берлин винаги е бил двигателят на процеса на европейска интеграция на изток и югоизток, в който само за 10 години успя да настани 11 посткомунистически държави. Но след влизането на Хърватия в ЕС тази система сякаш се разпадна. Процесът винаги е бил: първо присъединяване към НАТО – чрез депозиране на суверенитета на държавната сигурност в ръцете на Америка, а след това незабавно влизане в ЕС, оставяйки надеждите си за просперитет в ръцете на Берлин. Този механизъм на сътрудничество между САЩ и ЕС се разпадна, особено като последица от Тръмп, но и поради промените и кризите в американската политика, които все повече изместват фокуса от Европа.

Виждаме това и в различното управление на косовския въпрос, както и в разногласията относно процеса на разширяване. Разширяването е възпрепятствано от нарастващия скептицизъм в много европейски столици, от слабото доверие и слабите процеси на реформи сред балканските партньори, нарастващия национализъм и подема на новите приоритети за Съюза. В същото време за Западните Балкани няма надеждна алтернатива за присъединяване към ЕС, освен това досадно поддържане на статуквото, което само подкопава доверието в Европа и съответно намалява силата и влиянието на Берлин в региона. От друга страна, никой друг международен участник няма инструментите и влиянието да интегрира региона, докато всяка друга форма на самоинтеграция, било то нелепият и вреден опит, наречен „Отворени Балкани“, или някакви фантасмагорични възраждания на Югославия или Велика Албания, са чиста фантазия.

Реалността е, че Балканите останаха там, където бяха – бедни, разделени и оставени на милостта на имперските суперсили. В края на ерата на Меркел Германия има по-малко влияние в региона, отколкото в началото на тази ера. Балканите се завръщат в американски ръце, докато руснаци, турци и китайци се борят да запазят или увеличат влиянието си.

Бедност и социално-икономически неравенства

Населението на Западните Балкани е по-разочаровано и загубено, отколкото през 2005 г. Преди всичко то е още по-бедно, а различията в социално-икономическите неравенства продължават да нарастват драстично. Ниската раждаемост, изтичането на мозъци и масовото изселване, подхранвани от влошеното качество на живот и непоносимото ниво на престъпност, корупция и клиентелизъм, само правят живота на Балканите по-депресиращ, пуст и празен. Във всички страни, дори в Северна Македония, която успя да се отърве от един режим, доминират фиктивни нелиберални, популистки и нефункциониращи демокрации, основани на фалшиви механизми на баланс между различните клонове на управление, фасадни институции, в които доминират партизанството и непотизмът, както и пълно отсъствие на всякаква професионална, правна и морална отговорност. Тази система на „демокрация“ се поддържа благодарение на прозападния и словесен ангажимент за европейска интеграция, където всеки критик или противник на управляващия елит ще бъде заклеймен и маркиран като разрушителен, истеричен или зъл.

Берлин е заробен в този омагьосан кръг, от който няма изход: за да прогресират нашите провалени държави, те трябва да си сътрудничат с властите, които са именно първата и основна пречка за реални реформи, водещи страните до напредък. Което означава, че преди да приписваме прекалено много неуспехи на Меркел, трябва да се погледнем добре в огледалото. Меркел имаше своите грешки и провали, но беше по-добра от много други световни лидери и вероятно ще бъде по-добра от тези, които ще дойдат след нея. Не е преувеличено да се каже, че няма кой да я замени, поради простата причина, че тя доминираше и засенчваше всички други личности и дори институции.

Ерата на Меркел приключва, чакат ни по-нестабилни и несигурни времена.

Материалът е на „Дойче Веле“.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!