Емил Стоянов е основател на телевизия Европа-първата българска новинарска телевизия. Управлява успешно телевизията 15 години, след което през 2017г. продава акциите си и се оттегля от управлението й. Емил Стоянов е евродепутат от 2009 до 2012 година. Пълноправен член е на Комисията по култура и медии в Европейския парламент. В момента Емил Стоянов е издател на електронната медия Дебати.
Комунизмът в България не приключи на 11 ноември 1989 година, както смятат мнозина изследователи и журналисти. През 1989 г. беше извършен дворцов преврат, в който по-младите комунисти елиминираха по-старите с идеята не да изграждат демократична държава, а да се опитат да реформират социализма. Намерението им беше да постигнат един малко по-хуманен социализъм по руско-украински модел, който виждаме днес. За наша радост този опит не успя. И у нас комунизмът приключи 7 години по-късно, на 4 февруари 1997 г., когато народът напълни улиците, имаше барикади и хората за първи път в най-новата ни история искаха истинска промяна. А искаха промяна, защото бяха гладни в резултат на управлението на правителството на БСП, защото доларът беше скочил до 3000 лева, магазините бяха празни, а пенсиите се равняваха на 3 долара.
Същите тези хора тогава символично изпратиха Столетницата в пенсия, погребаха я и я затрупаха пак символично с камари от камъни. Протестиращите спяха по барикадите и пееха патриотични песни. Чуваха се дори реплики: „За да има мир, комунистите в Сибир!”. Беше символично забранен левият завой. Бяха времена, в които беше опасно да кажеш, че си симпатизант на БСП, камо ли че си социалист или комунист. Днес мнозина от левите идеолози наричат събитията тогава кощунство срещу парламентаризма.
По-голямо кощунство обаче бяха фалиралите банки, хиперинфлацията, празните магазини, ограбените до просешка тояга хора. Да не забравяме и масовите убийства и комунистическите концлагери през 40-те и 50-те години, когато българският народ дава десетки хиляди жертви. Без съмнение България е страната от Източна Европа, която дава най-много жертви в резултат на комунистическия терор след Втората световна война. Но, както се казва, това е друга тема.
Какво се случи обаче на 4 февруари 1997-а година? Простият отговор е – БСП беше прогонена от властта. Това стана след като правителството на Виденов под натиска на улицата и в резултат на невижданата икономическа криза, която бе създадена от самия него, подаде оставка. В този момент България имаше преходна президентска власт. Старият президент Желю Желев вече беше изгубил изборите и прекарваше последните си дни на „Дондуков” 2, а новоизбраният президент Петър Стоянов още не беше встъпил в длъжност (това се случи чак на 22 януари 1997 година). В този сложен момент Желю Желев не пожела да поеме отговорността на политически арбитър и остави тази възможност на новоизбрания президент, който тогава имаше невижданото и до ден днешен обществено одобрение от 89 процента, измерено от МБМД.
На 4 февруари БСП, начело с лидера си Георги Първанов, направи нахален опит да състави втори кабинет в рамките на настоящето Народно събрание, в което червените все още имаха мнозинство и което още не беше разпуснато. Георги Първанов и Николай Добрев, тогава министър на вътрешните работи от правителството на Виденов, отидоха при новоизбрания президент и му предложиха папка с ново правителство. Начело на това правителство беше самият Николай Добрев, а външен министър трябваше да бъде Георги Пирински. Тогава Петър Стоянов твърдо отказа да приеме това второ правителство и практически принуди БСП да се откаже от властта. Този акт на новия президент, който изискваше сериозен политически кураж, практически спаси страната от гражданска война. Така БСП не успя да направи втори кабинет, Народното събрание беше разпуснато и Петър Стоянов назначи служебен кабинет, начело с кмета на София – Стефан Софиянски.
Първото решение на служебния кабинет беше за въвеждането на валутен борд, за да бъде спряна незабавно инфлацията. Второто важно решение беше за членството на България в НАТО. Президентът Стоянов, чрез назначеното от него служебно правителство, направи най-важния цивилизационен избор в новата българска история и беше подадена официално молбата на България за членство в НАТО. Този акт отговаряше и на предизборната програма на Петър Стоянов, който беше първият български политик, заявил официално пред избирателите си като основна цел членството в НАТО и в Европейския съюз.
В резултат на тази политика днес, 24 години по-късно, от държава зад Желязната завеса вече сме държава-член на Европейския съюз. Пътуваме без визи, без паспорти – само с лична карта в страните, които в миналото бяха забранена територия за сънародниците ни. Победата на Стоянов на президентските избори през 96-а година и поведението на назначеното и повлияно от него служебно правителство предопределиха победата на СДС на предсрочните парламентарни избори на 19 април 97-а. Именно след тази убедителна победа беше съставено наричаното по-късно „синьо правителство”. Основни и емблематични участници в него бяха Иван Костов, Александър Божков, Евгени Бакърджиев, Вилхелм Краус, Надежда Михайлова и Валентин Василев.
После към това правителство имаше и редица критики, но на практика през неговия мандат бяха извършени важните стопански и обществени реформи в България. През този период започнаха здравната реформа, пенсионната реформа, започна и приватизацията на неработещите и фалирали държавни предприятия, за които днес плачат популистите. Беше върната земята на хората. По този начин започна развитието на България като демократична пазарна икономика по западно-европейски модел. Тази политическа активност беше увенчана през 1999-та година с първата и единствена засега държавна визита на американски президент у нас по покана на Петър Стоянов. Това посещение предопредели и членството на България в НАТО, а членството в НАТО отвори вратите на Европейския съюз.
Днешните млади хора трудно могат да си представят как би изглеждала България ако тогава демократичните сили не бяха успели. Най-простият и верен отговор на този въпрос е, че ако тогава демократите не бяха успели днес България щеше да бъде като Украйна и Беларус.
Справедливо е на финала да се отбележи, че всички тези хора, които тогава практически демонтираха комунизма и избраха, и наложиха европейския път на България после до един бяха охулени и оклеветени от посткомунистическата пропаганда, защото бившите комунисти никога не можаха да им простят това, че направиха невъзможно връщането на България назад към посткомунистическата и постсъветската действителност.
