Нация, тълпа, „разумните граждани“. На кого говорят политиците, когато се обръщат към „народа“

Понятието „народ“ има различни смисли и значения. Някои го използват, за да означат цялата нация. Други имат предвид „разумните граждани“. Трети приравняват „народ“ на улична тълпа. Историкът Стефан Дечев проследява как се е променило значението на думата „народ“ през последните няколко века.

Завършва първата пресконференция след изборите на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. На излизане от залата той казва пред журналистите финални думи:

„Мисля, че ясно и точно се изразих. Аз съм сигурен, че те ме слушат. Да свършиме с противопоставянето. Народът е казал кой е корумпиран, кой е по-малко корумпиран и всичко останало – кой е лъгал. Всичко това народът го е произнесъл.“

Това според Борисов е посланието на изборите. По тези въпроси обаче се произнася не „народът“, а съдът. Неговата присъда „народът“ от своя страна не можа да отмени. Разбира се, целият процес започва с повдигане на обвинение от страна на работеща прокуратура.

Що се отнася до „народа“ нека припомним от къде тръгва концепцията за народния суверенитет, и какъв смисъл и съдържание се влага при употребата на това понятие.

За „народа“ и суверенитета

Понятието „народ“ в последните няколко века има различни смисли и значения. Самите държавници и политици имат различна представа за „народа“ и отношение към реалния народ, към съвкупното население на дадена страна.

Можем да кажем, че модерната представа за „народа” идва от Просвещението. Тогава „народът” взема суверенитета от краля. Като едно колективно и безлико същество, той се превръща в източник на легитимност. Тази легитимност политическите актьори търсят като се позовават на „народа” или на „общественото мнение” (“opinion publique”). Борбата в рамките на политическото пространство се превръща в борба именно за тълкуване „волята на народа”. Ето защо „народът” е не просто аритметичен сбор от всички индивиди, а суверен.

Oще в края на 80-те години на 20 в. историкът Едмънд Морган демонстрира как и „божественото право на царете”, и „суверенитетът на народа” са всъщност политически фикции. Без това да означава, че са заблуди или измислици, всяка oт тях представлява човешко творение и тя колкото формира, толкова и отразява дадена политическа реалност.

Самото изобретение на народния суверинитет от Джеймс Медисън в САЩ също е богато на политически възможности. Такава е и предишната представа за „божественото право”. Както по-ранната теория разделя суверинитета на владетеля от индивида, който в действителност заема трона, така и сега Медисън отделя суверенния народ както от групата, която временно контролира властта, така и от населението като цяло.

С новото време, още докато българите са под османска власт, термина „народ“ пристига и в Българско. И тук употребите му са многолики.

„Народът” като „нация“

На първо място “народ” се употребява за да означи “нацията”, макар в този по-етнизиран смисъл да се употребява най-вече термина “народност.” В тази разбирана като културна концепция за „народа”, към “народността” уж се числят “всички, на които в жилите тече българска кръв”. В тези случаи от “народа” се изключват етническите и религиозни малцинства.

В други моменти гражданската концепция за нацията или “народа” господства. Тя е свързана с честото напомняне как съгласно Търновската конституция всички поданици на Княжеството са равни пред закона, независимо от етнос или религия.

„Народът“ като „разумните граждани“

Но нерядко обикновено под “народ” се разбира именно “мислещото население”, “мислещата част”, „мислещата народна маса“, “разумните граждани”. Самото понятие “народ” има предвид не токова множеството, а по-скоро една по-издигната и културно, но заедно с това и граждански осъзната част от населението. Тази практика да се поставя едва ли не знак на пълно равенство между едно малцинство от ангажирана политически публика и „народа” се забелязва както в последните десетилетия под османска власт, така и след създаването на модерната българска държава.

В контекста на налагането на режима на пълномощията Симеон Радев говори за „малочислената интелигенция“, „образованата класа“, „мислещата част от народа“ като възбудена срещу преврата от 27 април 1881 г. В края на май 1886 г. Димитър Ризов говори на страниците на в. „Независимост” за „нашия народ, или по-право казано, разсъждающата част от нашето общество – нашата интелигенция”, “мислящата част от нашето общество.” Видно е, че говорейки само за „народа” или призовавайки „народа”, политици, журналисти и държавници всъщност имат предвид точно тази част от поданиците на Княжеството, този малък сегмент съотнесен към цялото население на страната.

Не липсват и опита на съвременници „народът“ като това „мислещо население“ да бъде очертано и по-релефно, и с повече детайли. В такива случаи обикновено се споменават „интелигенцията“, „търговските слоеве“, „чиновничеството“, „тъй наречените буржоа, аристократи, големци“, „чиновници, адвокати, търговци“, „търговци и индустриалци“, „образованите слоеве“, „по-събудените“, „по-събуденичките“, „интелигентний елемент на страната“, „интелигенцията“, „мислящата сила в народа“, „интелигентните и мислещите хора“, „младежта“, „студентите“. Понякога се прибавят и „еснафите, „дребната градска буржоазия“, „по-развитите кръгове“, „първенци“, „чорбаджии“, „граждани“, „читающия народ“.

И докато в някои случаи е възможно да се изключват от тази по-просветена публика някои „дребни занаятчии и търговци“, то в други тя включва и „по-събудените селяни“. Най-често самата употреба на термина включва „чиновниците, адвокатите, учителите, „цивилизованите“ жени и др. такива“, а в някои случаи дори и един по-широк кръг „граждане“ като „занаятчиите, дребните търговци, работниците“.

„Народът“ като селска България

Ала докато в едни случаи „народът“ са „образованите слоеве“, „по-събудените“, „по-събуденичките“, „интелигентний елемент на страната“, то в други е точно обратното. Под „народ“ се разбира “главно селското население и еснафите”. Например през 1888 г. Георги А. Кърджиев говори за “някои особености в бита на българския народ” и в този смисъл уточнява, че “туй, което са нарича „народ“ в България (като употребяваме тая дума в кавички само от себе си са разбира, че ний не включвами в нея интелигенцията от нито един обществен слой)….” и че в мнозинството си той е “земеделчески народ”.

Към април 1889 г. и редакцията на видинския „Вестник на учителското дружество“ твърди, че „под думата народ ние разбираме главно селското население и еснафите.“ И “Свобода” през 1889 г., и то имайки предвид времето под османска власт, говори за „българския народ“ като идентичен като тяло с „нашите селени“, които на времето не вярвали във възстановяването на “българското царство”. През май 1888 г. „Народни права“ смята, че „народът“, „масата“ това са „селяните, земледелците“, като ги отграничава от „буржоазията“, „интелигенцията“, „политиканите“, „чиновничеството“ и „войската“ наричайки всички тях „класове“.

„Народът” като улична тълпа

Не са редки и онези случаи, в които „народът” е равен на събиращите се най-вече в градските условия улични тълпи. Като невъздържано клейми руския царски пратеник княз Долгоруков и го приканва настойчиво да напусне столицата, официозът в. „Свобода“, явно в лицето на Димитър Петков, твърди, че ако не го стори „ще се намери в София народ, който на ръце ще го извади до Цариброд…“

И в едно от своите твърде партизански произведения от втората част на „Драски и шарки“ от 1895 г., озаглавено “Народът”, самият Иван Вазов показва как кръчмарска група става „народът“ през нощта и как полицията предприема мерки срещу нея. На другата сутрин вестник представя случката като тирания над „народа“, последвана от кореспонденции в чужбина и митинг пред „Св. Крал“, довел от своя страна до събиране на кореспонденти на мястото. Писателят ни представя очевидните възможности на печата да формира и изгражда цяла действителност, да манипулира. Ала той и признава, че тези тълпи или групички са „творци на скандали и революции и – уви! – на историята…”

Не е случайно, че твърде често именно “тълпата” е централен актьор на историографските описания, които се отнасят до политиката през този период. Това е така и защото тълпите претендират и на моменти действително постигат представителен статус спрямо политическите мнения на общността.

Едва ли звучи учудващо, че оценките за подобни множества от хора и етикетите, които им се поставят от съвременниците силно зависят от тяхната партийна позиция и оцветеност. В проведения през февруари 1882 г. в Русе митинг срещу режима на пълномощията, по думите на Захари Стоянов, участват „граждани“. За същото множество консервативният и подкрепяш пълномощията в. „Българин“ твърди, че се състояло от „чирачета, калфи и ученици.“

След изборите за IV Велико народно събрание (ВНС) от 18 април 1893 г. вечерта в София се събира тълпа от правителствени привърженици, която се насочва да приветства пред къщите им премиера Стефан Стамболов, Георги Живков и Д. Петков. За това множество „Свобода“ отбелязва, че в него нямало „нито цигани, нито толумбаджии, нито пък стражари, а напротив – всички бяха търговци, еснафи и други софийски граждани“, като отбива нападките на опозицията за състава на правителствените тълпи.

Оценката за състава на тълпите се повлиява и от несъмнените политически пристрастия на писател като Иван Вазов. В „Кардашев на лов“ авторът пресъздава един опозиционен митинг през управлението на К. Стоилов. Ето защо за него тълпата се състои от „повече лица незначителни и невнушаващи доверие“ на Кардашев като „мнозина безделници, окадители на кафенетата и кръчмите; няколко бивши шпиони….; двама доктори, един редактор на опозиционен журнал, един поп с червено лице и накривена калимавка и до него един столичен слепец – поет също.“ Освен тях още са и „няколко соподръжци“, „улични хлапетии и пепелчук, непременните лустраджийчета“.

С кой „народ“ да се съобрази политикът

Тези съвременни представи много ясно демонстрират как при приравняването на “народа” към представите за политизираната и обществено активна публика се отдава особено голяма роля на “интелигенцията”.

„Интелигенцията на всеки един народ, – пише Захари Стоянов – която руските славянофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула – имала е и ще има решающи глас в съдбините на простата маса, без нейното участие нищо е невъзможно да стане.“

В статия от началото на декември 1889 г., в която „Свобода“ отговаря на Тодор Х. Станчев, се казва още, че Петко Каравелов до 9 август 1886 г. и Стамболов след тази дата черпели своята обществена сила и влияние от „самата тази низменна интелигенция“, на която Стамболов „беше и е душата и регулатора на тази интелигенция, черпеше я в самия каймак – ако ни е простено така да се изразим – на българския народ.“

Много пъти открито се изтъква как водената от правителството политика спрямо Русия е вероятно срещу желанията на “народа”, но се прави за интереса на България. Например в спор с русенския “Славянин” през декември 1889 г. правителственият официоз обосновава външната политика на управляващите и без стеснение признава, че тя е може би в разрез с преобладаващите народни желания, но трябва да бъде подкрепяна.

Вестникът припомня как „българският народ“, „нашите селени“ не вярвали преди години във възстановяването на българското “царство”, но „съображаваха ли се с това мнение Раковский, Л. Каравелов, Ботев и др.“

И наистина на Гюргевското събрание от края на 1875 г., апостолите на бъдещото Априлско въстание не се допитват до „народа“. Със сигурност и не биха добили мнозинство. Съдът за действията им има историята и потомството. Неговата присъда не е много ясна.

Текстът е публикуван в „Свободна Европа“.

Още актуални коментари – четете тук