БФС
Отново радост да съперника

На доста места съм работил вече през живота си и на всичките работодателите имат нещо общо – искат да бачкаш и да имаш резултати, за да ти плащат. Пробвах без да бачкам – и шамар не дават. Изглежда обаче, че има поне едно място, където пълното щастие – да ти плащат, без да постигаш нищо на работното си място –  е възможно. В ръководството на БФС. Там, ако ги питаш, всичко организационно е наред. Въпреки общоизвестният факт, че висшето представителство на българския футбол – националният отбор – вече няма класиране на европейско от 2004 година, а на световно – от 1998 г. Кой каквото ще да казва, ако това не е провал на БФС, значи такова нещо като провал не съществува.

Вчера „лъвовете“ пропуснаха един от редките си шансове – да направят крачка напред към финалите на Евро 2021 срещу противник, който е отвсякъде от „нашата черта“. Коментарите от страна на господата по върховете на българския футбол /тези, които изобщо се изказаха/, пък и на други анализатори с авторитет в този спорт обаче не звучаха особено притеснено и се сведоха до сбор от опорки, които вече са използвани през годините – от късмета на врага, през долната душица на съдията, до грешки на треньора. И пак гледат в бъдещето. Един не обели и дума, че това същото го засвидетелстваме вече от 16 години, като през това време във висшето ръководство на българския футбол имаше хора от най-успешното футболно поколение на България, начело с Борислав Михайлов. Т. е. хора, които би трябвало най-добре да я разбират тази игра. Но не би – все съдията виновен, късмет няма, момчетата не тичали…

Да вярно е, че играта срещу Унгария имаше някои достойнства и в доста моменти на момчетата на терена им се получи почти като футбол. Но не можем с десетилетия да гледаме как идват и си отиват „млади и перспективни“ футболисти, които си остават такива до изчезването си от националния, да продължим до безкрай да се надяваме някакъв вариант на отбора да „пробие“ и да концентрираме очакванията винаги към някакво имагинерно бъдеще, в които българските таланти ще покажат пълните си способности.

Реалността е безжалостна: в момента нямаме нито един футболист, който да е над посредственото европейско ниво и това е истината. Тя обаче трябва да бъде казана и от някой от ръководителите на българския футбол под формата на признание за нулевия резултат от работата на БФС с националния отбор. Потвърждение за класата на българските играчи е и необузданото купуване на чужденци в елитните ни клубове. На думи всеки иска да дава шанс на българи, а на практика това става почти само когато отборът го закъса финансово, какъвто е случаят с „Левски“. Изключенията са единици.

Обществена тайна е, че добри български играчи няма, и че причината за това е в кризата в детско-юношеските школи, където се откриват и развиват талантите. Прехвърлянето на отговорността върху клубовете е най-лесно, но какво прави БФС, по въпроса? Как Германската федерация по футбол можа да създаде ефективна програма за подпомагане и развитие на млади таланти след фиаското на Бундестима на две поредни европейски първенства и това доведе до златно поколение /Йозил, Мюлер, Швайнщайгер, Боатенг и др./, което вдигна световната купа не къде да е, а в Бразилия? Айде да ги оставим фрицовете – голяма държава, много възможности. Ами как го прави Холандия, която и в криза не остава без звезди? Ами комшиите гърци, дето на техен гръб през 1994 си написахме първа победа на световно, /с 4:0!/? 10 години по-късно грабнаха европейската титла, и то, за гавра, на последното първенство, на което нашите се класираха.

Оттогава националите ни са в тежка суша откъм  успехи. Съперниците ни си отиват доволни от „Васил Левски“, а в БФС заплатите си вървят и срещу тях за 15 години имаме една победа над Холандия и една над Швеция, не че ни помогнаха за нещо.

Оправдания не са нужни, а реални промени. Как обаче да се случат, когато от месеци дори не знаем кой реално управлява БФС? Имаме временно изпълняващ длъжността председател, насрочен конгрес, който можело и да не се състои, ако се вярва на думите на Лечков, и една оставка /на Михайлов/, която трябвало първо да я приеме конгресът. А какво става, ако не я?

Този хаос продължава толкова време, че вече се приема като нормалност и се сещаме за него чак когато националния отбор, който е една от най-важните отговорности на БФС, катастрофира с гръм и трясък, което е основното му занимание от 2004 година досега.

И отново ще гледаме в бъдещето – ще чакаме мачовете с Финландия и Уелс, където трябвало да вземем 6 точки. Добре, вземаме ги и после какво? С какво ще се промени фактът, че отборът няма своя голмайстор, своя безспорен капитан и лидер, своите една-две /за повече и не смеем да си помислим/ ясно различими в международен план звезди? На българския национален отбор липсва майсторство, а то няма да дойде от анализ на мачовете и от тактиката. То се развива от детството в клубовете и школите, а там перспективата не се вижда.

А в БФС пак ще направят анализ, може и да сменят треньора, ако не вземе тия 6 точки от следващите два мача. И пак няма да кажат очевидното: при това качество – толкоз. Защото това ще е самопризнание за провал. А в България така не се прави.

Иначе чакаме конгрес. Който можело и да не го бъде. Ще изберат някой начело. Ама хора като Бербатов и Стилиян Петров май бягат със самодивски крясък от кандидатура за поста на Михайлов. Защо ли?

Иначе чакаме следващите два мача. Ако не стане – и утре е ден. И вдругиден. Има и следващи първенства. И по-следващи. Няма лошо, все някога ще се класираме някъде. След години, петилетки, десетилетия…

А заплатите си текат… Няма ли някое свободно местенце в БФС и за мен?

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!