След по-малко от месец, европейските граждани ще гласуват на избори за Европейски парламент.

Ако четете големите вестници на Континента или слушате изказванията на политическите лидери, ще повярвате, че европейският електорат е радикално поляризиран и избирателите са готови да направят съдбоносен избор.

Често чуваме, че изборите през май ще са своеобразен референдум. Крайната десница очаква този вот да е тест за мигрантската политика (или по-точно за неуспеха на Брюксел да се справи с нея), докато прогресивните проевропейци гледат на изборите като на тест за състоянието на Европейския съюз.

Крайнодесните стратези се надяват, че изборите ще приличат на победата на Доналд Тръмп през 2016-та, докато проевропейците очакват те да приличат на втория тур на президентските избори във Франция през 2017г., когато Еманюел Макрон победи убедително Марин Льо Пен.

И двете страни обаче са единодушни – пред европейските граждани стои войната между популистите и европеистите.

Очакваме обаче, че нито едните, нито другите ще се окажат прави.

В последно социологическо проучване сред над 50 000 души от 14 държави, сред които популизмът набира все по-голяма скорост, се казва, че съществува огромна пропаст между начина, по който медиите представят настроенията в Европа в навечерието на изборите и реалността.

Не, че положението непременно е по-положително – просто е по-различно. Сигналите за дълбоко поляризирани гласоподаватели, начело с Полша, където има ясна разделителна линия между популистите и опозицията, е малко вероятно да се пренесе на други места. За останалите държави проблемът не е, че избирателите не могат да бъдат убедени да променят мнението си, а в това, че не могат да си съставят такова.

Докато наблюдавам тези процеси, си мисля за хумористичната линия от една глупава история, която си спомням от детството си: „Лорд Роналд не каза нищо. Той излетя от стаята, хвърли се на коня си и язди лудо във всички посоки”.

Голяма част от европейците искат промяна, но това желание може да се прояви по много различни начини. В Холандия, например, гласоподавателите, по време на местните избори през март, подкрепиха антиимиграционната десница. Същият месец словаците избраха жена либерал за президент, след като дълги години се смяташе, че страната е непревземаема популистка крепост.

И в двата случая говорим за гласуване срещу статуквото, но в Холандия основните партии се считаха за част от статуквото, докато в Словакия това бяха популистите.

В тази ситуация не говорим как мейнстрийм партиите се местят в периферията, а как избирателите се движат хаотично във всички посоки – отляво надясно, от антисистемните партии към масовите.

Постоянното пресичане на идеологическите граници е тазгодишната версия на европейската имигрантска криза.

Иначе повече от половината гласоподаватели, които  твърдят, че планират да гласуват за антисистемни партии, също така казват, че обмислят да променят намеренията си в последния момент.

На тези избори интригата ще е до края. Най-малко 15% от гласоподавателите не са взели никакво решение. А сред онези, които са решили, че ще гласуват, 70% не знаят за кого. Това означава, че 97 милиона гласоподаватели още се колебаят.

Но може би има нещо, което обединява избирателите в цяла Европа.

През 1688г. швейцарският психиатър Йоханес Хофер въвежда термина „носталгия” като нова болест. Симптомите са предимно меланхолия, която произтича от копнежа по изгубена земя, например. Тези, които страдали от болестта, се оплаквали, че чуват гласове и виждат призраци. Днес Европа е застрашена от епидемия от носталгия. Европейските избиратели са ядосани, объркани и носталгични. Мнозина вярват, че светът е бил по-добър вчера, отколкото е днес, но не са сигурни защо. Те се страхуват, че децата им ще бъдат по-зле от тях, но не знаят как да го предотвратят.

Парадоксът е, че европейците са обединени в убеждението си, че светът е бил по-добър вчера, но са разделени по отношение на мненията си кога точно е била златната епоха.

Антиимигрантските партии мечтаят за времето на етнически хомогенни държави, като че ли те някога наистина са съществували, докато много от левите са носталгични по отношение на прогресивността, която е определяща черта на европейската интеграция.

Европейските избиратели изглежда са разкъсани между желанието си за промяна и носталгията към миналото. Европа не е разделена между онези, които вярват в Брюксел и тези, които вярват в своите национални държави – най-голяма група са онези европейци, които са скептични и за Европейския съюз, и за националната държава – но в голяма степен са обединени от страха, че вчера е по-добре от днес, но днес ще бъде по-добър ден от утре.

Някой би се зачудил дали европейските парламентарни избори ще задълбочат болестта на изостаналото континентално неразположение или първия етап на възстановяването, с придружаващ завой към бъдещето.

Едно обаче е сигурно – границата между проевропейските мейнстрийм партии и евроскептичните бунтовнически партии днес е най-малко охраняваната граница в Европа.

Следващите седмици ще бъдат от решаващо значение за оформянето на окончателното решение на електората за това къде – от коя страна на границата – мнозинството ще избере да се приюти.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук