Иво Инджев
на снимката: Иво Инджев

Понеже сме си решили всички спорни, според разделената ни нация, въпроси от собствената история, вече преминахме и към решаване на историческите спорове със съседите. Но само с някои от тях.

Да припомням ли какви спорове имаме с Румъния за граници, територии, българския език в основата на румънския, преди той да се обособи като нещо доста по-различно днес? Но никому не хрумна да си уреждаме тези сметки на влизане в ЕС. И днес няма подобен разговор на висок тон от двете страни на Дунав. Някой тук да име нещо против да се сдобие с достъпните “Дачии”? Когато постигнем нещо подобно с обратен знак по отношение на македонските братушки, тогава ще можем да се пъчим…

Ами наистина древния спор с ромеите и техните днешни наследници? Да не би срещу българите в днешна Северна Гърция да са извършени през миналия век по-малко мащабни зверства, отколкото в Титова Македония? Доколкото си спомням от баба ми, прогонена от Кукуш, който днес се нарича Килкис, големи страхотии сме покрили там с пепел.

Ами сърбите? Според мнозина у нас те са най-последователния исторически враг на българщината сред всичките ни многобройни врагове. Но сръпската скара и югофолкът отдавна са превзели стомасите и душите на мнозина нашенци, които и днес се “сърбеят” с разни “квалитетни” лафове.

Да не споменавам изобщо турците, че ще стане пак страшно…

Обаче избрахме най-слабите комшии да им покажем кои сме ние и кой кара влака по несъществуващата линия София – Скопие. Така изглеждаме в очите не само на чужденците, на които се опитваме обикновено да се харесаме, но и в собственото си огледало.

Засега постигаме една съмнително голяма цел, към която комплексирано се стремим отдавна. Най-после привлякохме световното внимание при това без да сме наказани от някакво природно бедствие, война или прочее нещастия, които като правило завличат на водещо място в световния новинарски въртоп малки страни и народи.

Струва ли си тази наша “слава” цената, която бихме платили, блокирайки Северна Македония в стремежа й да се присъедини към ЕС, т. е. към нас?

Не става дума само за това как гледат на нас чужденците, които не ни разбират. Не е въпросът и в това, че можем да понесем материални негативи от ядосаните ни европейски донори. Главният ориентир за нас би трябвало да бъде бъдещето ни на страна, която е преодоляла не просто историческата си обремененост по т.н. македонски въпрос, но и си е направила услугата да допринесе решаващо за потушаване на едно тлеещо огнище на напрежение край собственото национално огнище.

Това е толкова ясно, че направо не ми е ясно как не можем да го разберем като наш национален интерес. Нито Стара планина ще стане по-малко горда, нито нашият морен Сокол от село Дръндар ще си премести гнездото от руския анклав в Росенец край Вардаро, ако Северна Македония започне преговори за членство в ЕС.

Обяснението за основната мотивация на водещия политик в епохата на простите у нас е просто: той винаги се съобразява с мнозинството. То, както знаем и без социологическите допитвания, е добре подготвено от собствения си исторически опит на малък братушка да каже “не” на малкия и слаб съсед в една страна, където московската пета колона само това и чака, обслужвайки имперския нагон на Кремъл да ни разделя и владее. Старо римско правило, което наблюдаваме в действие, е единственото доказателство за основанията на днешната Московия да претендира да бъде Третия Рим, докато ние обслужваме петата му колона по балалайката на нейните местни националистически клонинги.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!