Преди време се появи книга със заглавие: „1000 причини да се гордеем, че сме българи“. Като поне половините изброени причини бяха доста поизмислени.
Но дори да не бяха измислени, няма нито хиляда, нито милион, нито дори една-единствена причина някой да се гордее, че е българин (или англичанин, или мароканец, или индианец), защото никой няма нито заслуга, нито вина за това, че се е родил в една държава, а не в друга.
Има обаче една причина, заради която всеки би трябвало да държи на произхода си, а също на семейството си, на приятелите си, на роднините и дори на държавата си. И е много странно това, че малко хора се сещат за тази причина.
Другата причина
Причината е, че ти си именно такъв, какъвто си – от тази националност и от тази държава, от този род и племе – ти си българин или германец, или индиец, или египтянин. „България има много недостатъци, но и едно голямо предимство – това е, че аз съм българин“ – такава би трябвало да бъде основата за едно здраво, истинското родолюбие.
И ако не харесваш обществото и държавата си, да се стремиш към създаването на такова общество и държава, които правят твоя живот и живота на сънародниците ти по-добър – това също е родолюбив стремеж. Някой се чудят каква би трябвало да бъде българската „национална доктрина“. Ами хората да живеят добре – да имат добра работа, да създават, да творят, да печелят, да се радват на семейството си, на близките си, на света и на живота – ето ви я националната доктрина – възможно най-естествената и най-човешката. И тя би могла да бъде, напук на антиглобалистите, и световна доктрина. Би било естествено и разбираемо, дори лесно. Но не е. Има почти непреодолими трудности в приемане на тези естествени начала. Липсата на лично самочувствие и самоуважение, например.
Утеха за несполучилите
Мнозина възприемат себе си, без да го признават, като несполучили и неуспешни. И не само такива хора има – има такива прослойки, общества, племена и дори държави. Една подобна самооценка може да бъде пагубна за слабите личности, за недозрелите общества и за несполучилите държави. Затова те се нуждаят от някакъв вид утеха или лек (а често и от лечение).
Най-разпространената утеха е убеждението в световната несправедливост, коварството на враговете и мнимото национално величие. Доста африкански и латиноамерикански държави обясняват изоставането си с наследството на колониализма. За своята несрета Венецуела и Русия обвиняват американците (като Русия обвинява също Европа и въобще „колективния Запад“).
За огромното мнозинство руснаци Русия е велика държава в която всичко е велико – и географията, и историята, и литературата, и езикът, а също и тоталитарните вождове – Иван Грозни, Петър (Велики, разбира се), Екатерина (Велика, разбира се) и Путин, който също е велик, разбира се, няма начин. А това, че градовете и селата в дълбоката руска провинция нямат канализация и хората, както преди хиляда години, изливат помията пред дървените си къщи, това въобще не пречи на руското величие.
Истински или измислени юнаци
От всичко това може да се изведе една чудата зависимост: колкото по-малко е личното самочувствие на един човек, толкова повече той величае държавата си и най-вече нейното минало с нейните истински или измислени юнаци, възприемани не като примери за подражание, а като племенни тотеми, които трябва да бъдат боготворени и пред които трябва да се прекланяш.
Колкото по-изостанала или онеправдана се чувства една нация, толкова по-високи колове със знамена издига.
Общувал съм с много французи, но никой от тях не би обяснил или обосновал самочувствието си на французин с величието на Наполеон, Карл Велики или Жана Д`Арк.
Гордостта на повечето французи е на лична основа, те се гордеят с това, че са успели, или че „се оправят в живота“, Наполеон е някаква приказка, филм, коняк и част от миналото, а не повод за гордост, а когато споменеш, че Франция е все пак една от водещите европейска нации, французите отварят дума за заплатите и пенсионирането.
В същото време българите, сърбите и македонците се гордеят със своите крале и юнаци, (македонците и с Александър Македонски), а българите и македонците се дърлят за Гоце Делчев. Изблици на гордост, които в разумните хора предизвикват само насмешка и съжаление.
Агресивният национализъм
И все пак тези изблици, чрез които, като компенсаторен механизъм, бива притъпявана една неосъзната тревожност или скрити притеснения, все пак са сравнително безобидни прояви на изопачено и криворазбран патриотизъм, в сравнение с онзи национализъм, който приема чуждите за врагове, които трябва да бъдат подчинени или унищожени.
Как точно би трябвало да изглежда здравият и разумен национализъм все още не се знае със сигурност, но затова пък със сигурност се знае, или би трябвало да се знае, че най-големите беди за човечеството се дължат на нападателния (агресивния) национализъм. И е добре, че българският национализъм не е възприел, поне засега, подобни пагубни измерения.
Коментарът на Иво Беров е публикуван от „ДОЙЧЕ ВЕЛЕ„.
Още актуални коментари – четете тук
