Изведнъж, доста неочаквано, някои от самоопределилите се като консерватори влиятелни наши общественици (инфлуенсъри) по един или друг начин, повече или по-малко открито подкрепиха прочулия се със своите груби словесни изблици бивш почетен председател на Народното събрание и бивш български министър на културата Вежди Рашидов.
Според тях Рашидов, макар и по свой начин, бил прям и откровен, наричайки насилените жени с обидни имена, докато други политици също споделяли неговото мнение, но си траели.
Това е не съвсем очаквана, но все пак обяснима подкрепа от страна на нашенските консерватори към едни отблъскващи прояви, доколкото най-яркият представител на съвременният консерватизъм – бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, също имаше груби и направо просташки изказвания по отношение на жените.
Може да се предположи, че консервативните грубости съответстват на отколешните нашенски патриархални възгледи, според които жената трябва да си седи в кухнята и да гледа децата, а ако не го прави, да очаква най-малкото заслужено презрение. Сякаш една консервативна приемственост. Но дали я има наистина?
„Ленче, дай на тоя тиквеник един тутманик“
Във великолепната книга на Димитър Маринов „Българското обичайно право“ нашенци от старо време свидетелстват, че е било осъдително и неприемливо мъжете да обиждат или закачат жени по какъвто и да било начин. Смятало се за прегрешение дори когато някой мъж се изкашля многозначително към жена. Ето какво още можем да прочетем в книгата: „Ако момък оскърби жена или булка – виновен е много, и такъв всякога е изедвал по задник няколко тояги за акъл“. И още : „Ако е мъж оскърби жена или булка – виновен е много – кобилицата играе, но после и старците го съдят“. Следователно истинските български консерватори биха предложили за такива като Рашидов и Тръмп не защита, а „няколко тояги за акъл“ по онова място, както и „игри на кобилицата“. Но изглежда нашите консерватори намират повече приемственост в изявите на бай Ганьо или в тези на социалистическата продавачка с нейното: „Ленче, дай на тоя тиквеник един тутманик“, нежели в нравствеността на някогашните българи.
И още едно поразително свидетелство от книгите на Маринов: „Имало е (…) по някой турчин хаймана – защото умните турци и бейове никога не са се подигравали с вярата ни, който си позволявал да се изсмее на вярата ни или да се подиграе с попа и църковните работи, но такива са били връзвани, хубаво набити и изпращани у град при кадията, който ги наказвал наново“ („Жива старина“, глава втора).
Разбира се, не така е било в смутни времена, при размирици и въстания. Но достатъчно често нашенските консерватори споделят простонародните патриотарски представи за „геноцид над българския народ“ по време на турското робство и се подиграват на немногобройната прослойка умни и образовани българи, които не споделят тези представи и ги определят като „откъснали се от народа си „жълтопаветници“.
Като никак не се притесняват от обстоятелството, че българските консерватори след Освобождението са били представители тъкмо на по-малобройната, но отбрана и образована част от населението. А и не притежват необходимия разум и далновидност да осъзнаят, че развитието на една държава е възможно единствено при условие посредственото множество да следва разбиранията на своите отбрани и образовани представители, а не обратното.
Противоречи ли възпитанието на българщината?
Така по един чудат начин българският консерватизъм се приближава до възгледите на левите партии. Но сходствата между ляво и консервативно не спират дотук. Известно е, че за левичарите държавата има предимство пред личността. Нашенските консерватори, за разлика от либералите, споделят приблизително същите начала. Освен това консерваторите, също като левичарите, одобряват намесата на държавата в икономиката на България (за разлика от либералите).
Въпреки тези неоспорими сходства между консервативното и лявото, нашенските консерватори се оплакват от „либералния фашизъм“ (явен оксиморон) и от „политкоректността“, защото тя накърнявала правото им на свободно слово, без да уточняват какви точно послания им забранява „либералната цензура“. Може би да наричат слепите „кьорави“. Но може би най-вече да наричат ромите „цигани“. Всъщност тази политкоректност не е съвременна, нито жълтопаветна – още навремето тя е била известна под наименованието „възпитание“. Което възпитание може би противоречи, според нашенските консерватори, на изконната българщина.
При всички случаи изобилието от противоречия във възгледите и посланията на българските консерватори няма как да не предизвика съмнението, че тези възгледи не са следствие на искрени убеждения, а търсене на удобна политическа ниша.
Коментарът на Иво Беров е публикуван от „ДОЙЧЕ ВЕЛЕ„.
Още актуални коментари – четете тук
