Преподавал ми е Александър Лилов. Беше към края на 80-те години на миналия век, изхвърлен беше от ЦК и от Политбюро и го бяха набутали във Философския факултет да ни учи. Четеше спецкурс „Природа на художествения образ“, незадължителен, но ни искаха 5 такива дивотии, та да се дипломираме. И ходехме, къде ще ходим.

Беше удивително ретрограден, ограничен, със семпла обща култура и дразнещ речник, но и много наплашен, смачкан. След всяка лекция идваше в Университета Радичков, вземаше го подръка и се разхождаха из Докторската градина.

Ходих и на изпит, макар да беше формалност и му развих тезата, че художественият образ може да замести строго научното познание. Дадох му пример с Паисий Хилендарски – няма портрет от неговото време, но в съзнанието на хората е останало изображението, рисувано от Кою Денчев. Мисля да се впечатли, съживи се малко.

Присетих се за този епизод покрай годишнината от Варшавското въстание.

В онези години, в края на социализма, малцина в България и изобщо в „лагера“ знаеха за него. Но бях намерил в селската библиотека един роман, старо издание, който разказваше за отчаяния бунт на поляците, почнал на 1 август 1944 и свършил в началото на октомври.

Загиват 250 000 души, предимно цивилни. През по-голямата част от времето Червената армия стои на портите на Варшава, гледа от половин километър и не се намесва. Това в романа е описано прекрасно и после си го потвърдих от други източници.

Съветският съюз оставя немците да избият въстаниците, понеже съпротивата е ръководена от антикомунистическата опозиция. Че ако поляците сами се освободят, после комунистическа Полша ще да е била невъзможна.

Пуснах сега кратка бележка за въстанието и ролята на Съветите. Налазиха ме разни хора, дето ми обясняваха, че пасуването на Червената армия е мит, а поляците са неблагодарни.

Но повечето от фактите са абсолютно доказани. Няма злина, която Русия да може да причини на Полша и да не я е. Обратната релация също е валидна. Но поляците са по-малко способни да вредят на Русия.

Навремето Димитри Иванов и Тома Томов направиха едно предаване по държавния телевизор, в което Джимо рече – разликата между мене и Иван Костов – тогава министър-председател – е няколко вагона книги.

Беше реакция на уязвено самолюбие. Костов не пожела да ги приласкае, сигурно им е виждал досиетата.

Тъй или иначе – думата е за книгите. И за техните интепретатори.

Половин век в България хора като Тома Томов формираха обществените представи без връзка с обективната истина, мъчително превъзпитавайки нацията в съветофилия.

Когато Съветите рухнаха, същите продължиха да ни учат на добро и зло.

И е чудо, че все пак са останали хора, дето могат да различат нещата.

Природа на художествения образ. Да му се не види.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!