Няколко думи за един от най-неверните митове – че сме освободени “даром”! Овобождението на Сърбия и Гърция също е резултат от политиката на „Великите сили“ и военната активност на Русия. Участието на самите българи във войната е значимо като човешки потенциал, и не само…
На 3 март 2018 г. се изпълват се 140 години от възкресението на българската държавност след пет века чужда власт – власт, която нашите прадеди наричат „турско робство“ или „отоманско иго“! Дори и след прословутите реформи от средата на XIX в., в Османска Турция господстват беззаконието и неравноправието, административният и полицейски произвол… И наистина, може ли държава, в която продължава да има садистични процесии с отрязани човешки глави, в която са възможни кланетата в Батак, Бояджик, Стара Загора и т.н., да бъде възприемана като „цивилизована“ и правова?
Руско-турската война от 1877–1878 г., освободителна за българската нация, предизвиква не само възторзи, но и противоречиви оценки. В тези оценки не поставя под съмнение важността на историческите събития. По-скоро те са напълно основателна реакция на обичайните мантри за „дядо Иван“, „славянското“ и/или „православното братство“, „вечна дружба“ и т.н. Резервите към патетиката и пропагандните клишета на миналото са обясними – ясно е, че една „Велика сила“ не започва война от хуманни подбуди… Естествено, водещи са геополитическите интереси на Руската империя. Разбира се, това не изключва проявите на солидарност към българите от различни слоеве на руското общество, примерите на човешка съпричастност и благородство.
Поредната руско-турска война е резултат от международната активност след кървавото потушаване на Априлското въстание. Именно то както никога дотогава поставя „Българския въпрос“ пред световното обществено мнение. Глас в защита на българите издигат най-светлите умове на епохата: Виктор Юго, Фьодор Достоевски, Лев Толстой, Чалрз Дарвин, Оскар Уайлд, Джузепе Гарибалди, Дмитрий Менделеев… Интелектуалци, учени, писатели, политически дейци, честни хора от целия свят. Този път „Великите сили“ не могат да загърбят българска кауза. След провала на авторитетната посланическа конференция в турската столица в края на 1876 г. остава единствено пътят на войната. Тя е започната със съгласието на водещите европейски държави и е обявена на 12/24 април 1877 г. с манифест на руския император Александър II.
На 10/22 юни части от корпуса на ген. Цимерман стъпват на българска земя при гр. Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния), посрещнати възторжено от местните българи. Главният удар е при Свищов на 15/27 юни. Основните руски сили, командвани от великия княз Николай Николаевич, са организирани в три отряда. В Предния начело с ген. Гурко влиза и Българското Опълчение. С бърз марш Гурко освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Уви, този смел рейд не е подсигурен във военно-стратегически план. В Тракия са прехвърлени турски сили, които решително превъзхождат руските. В тежките боеве при Стара Загора българи и руси се бият храбро, но са принудени да се оттеглят. Мирното население на града е подложено на масово изтребление, което още веднъж показва варварската природа на Османската империя. И така достигаме до епопеята на Шипка, където между 9/21 и 13/25 август 1877 г. се води най-драматичното сражение в цялата война. Едва 5 хиляди българи и руси, останали почти без муниции, отблъскват атаките на 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Иван Вазов, както никой друг, е обезсмъртил епохалната битка. Дали щяхме да притежаваме памет за цената на Свободата, ако не беше мощта на българското поетично слово…
Грешките на руското командване са причина и за другата голяма драма – Плевен, превърнат в непревземаема крепост от Осман паша. При безрезултатните атаки са дадени хиляди жертви. Преминалият в североизточна България Сюлейман прави опит да настъпи към Търново и Плевен, но е спрян в боевете при Елена. Благодарение на опитния стратег Тотлебен Плевен пада (16/28 ноември 1877), а руското настъпление се възобновява с нова сила. В условия на жестоката зима Гурко, благодарение на помощта на местните българи, преминава Стара планина и освобождава София (23 декември 1877/4 януари 1878). Централната турска групировка на Вейсел паша е разгромена при Шипка-Шейново, след което падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над самия Цариград, а турското правителство отчаяно иска примирие. На 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен Сан-Стефанският мирен договор. България е на прага на своята чакана от векове свобода…
Във войната вземат участие както руси, българи и румънци, така и войници от земите на днешните държави Украйна, Беларус, Полша, Финландия, и други страни и народи. Намесата на Сърбия във войната обаче съвсем не е безкористна – завладени са български земи и градове (Ниш, Лесковац, Бела Паланка и др.), като са изявени са претенции дори към Видин и София!
Няколко думи за един от най-неверните митове – че сме освободени “даром”! Овобождението на Сърбия и Гърция също е резултат от политиката на „Великите сили“ и военната активност на Русия. Участието на самите българи във войната е значимо като човешки потенциал, и не само – наред с Опълчението действат доброволчески отряди, както и т. нар. народни милиции, създадени в най-невралгичните точки – Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и т.н. В някои случаи те наброяват над хиляда души, водят борба с башибозушки банди, осигуряват обществения ред. Важна е ролята и на “народните горски чети” на “старите войводи” Панайот Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др. Благодарение на тях и на българските разузнавачи, руското командване има по-пълна информация за балканските проходи от самата турска армия. В разгара на войната в значителна степен снабдяването на руските войски с храни и фураж е осигурявано от българските общини.
Трябва да отдадем дължимото на император Александър IІ, който, за разлика от предшествениците си, е реформатор, наречен „Цар Освободител” от самите руси заради отмяната на крепостното право. За него тази война трябва да покаже, че империята, схващана като “тюрма (затвор) на народите”, може да носи… свобода! Разбира се, Русия е водена от идеята да създаде българска държава в орбитата на нейните геополитически интереси. И все пак, само след броени години младият български политически елит намира воля да отхвърли чуждата намеса. Това става въпреки решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., с чиито решения изконни български земи остават или попадат под чужда власт.
Освободителната война е върхов израз на единството на българската нация. От записалите се в Опълчението над седем хиляди доброволци, около хиляда са от днешна Македония, стотици са българите от Бесарабия и Румъния, от Добруджа и Поморавието. Много българи от Влашко, Молдова и Бесарабия служат в румънската армия. По обективни причини най-много са опълченците от градовете и селищата от двете страни на Стара планина – от онези места, където е най-силна комитетската мрежа на Васил Левски, където са огнищата на Априлското въстание. Единството на българската нация е категорично изразено и с „адресите“ на общините от цялата българска земя, особено от Македония, Поморавието и Добруджа, до „Великите сили“. Затова не трябва да забравяме, че войната от 1877–1878 г. носи свобода само на част от българския народ. Изконни български области като Македония и Източна Тракия остават под турска власт, Северна Добруджа и Поморавието са дадени съответно на Румъния и Сърбия.
Сто и четиридесет години след освобождението на България символ на тази грандиозната промяна, настъпила в резултат на войната, си остава Трети март. За поколения българи идеалът за Санстефанска България е доктрина за национално обединение, “българската мечта”, която ни е водила към бъдещето, за която са пролети реки от българска кръв. Само след седем години неукрепнала българска държава осъществява Съединението и отблъсква сръбската агресия. Нека си спомним, че в рамките на четвърт век България ускорено модернизира своята икономика, култура, образование, армия…
Всяка година около Трети март периодично се развихрят спорове дали този ден е най-подходящият за наш национален празник. Като алтернатива най-често се сочат Съединението (6 септември 1885 г.) и Денят на Независимостта (22 септември 1908 г. ) – дати, които без съмнение имат фундаментално значение в историята на модерната българска държава. Съединението на Княжество България с автономната област Източна Румелия произтича от мечтата за единство, чието олицетворение обаче отново е 19 февруари / 3 март! На същата голяма идея е подчинен и актът на обявяването на независимост от Османската империя, три десетилетия след Освобождението. Да наложим датата 22 септември като символ на модерната ни държава би било погрешно, нещо повече – би било насилено „признание“, че до този момент България е била не само формално-юридически, но и фактически зависима! Истината обаче е друга – макар и „васална“, българската държава в продължение на три десетилетия преди 1908 г. води независима политика. Нейното най-ярко олицетворение е големият държавник Стефан Стамболов, но така мисли и действа целият ни тогавашен политически и културен елит… „Строителите на съвременна България“, както ги нарече Симеон Радев, извоюва и отстоява независимостта на държавата ни – както от официалния „сюзерен“ Османска Турция, така и от опитите за намеса на Руската империя и другите „Велики сили“. Тази последователна линия отново е подчинена на националните идеали, олицетворявани от … 19 февруари / 3 март! Нека припомним, че в началото на 1886 г. българското правителство удължава преговорите със Сърбия, за да може мирният договор след Сръбско-българската война да бъде сключен именно за знаковата за народа ни дата! Същата идея е отстоявана и при подписването на Брест-Литовски мирен договор между Централните сили и Русия, вече управлявана от болшевиките, през 1918 г. Малцина изследователи, особено онези в чужбина, правят тази връзка, но тя е факт. България, макар да е „най-малката“ страна в коалицията, налага дори на могъщата Германия един толкова важен за времето си международен акт да „съвпадне“ с нейния национален празник – Трети март.
Нека се освободим от емоциите и да си спомним, че Трети март символизира както краят на войната, така и победата на българската „революция – морална и с оръжие“. И да осъзнаем още по-ясно, че Свободата е извоювана и отстоявана от поколения българи. Сан–Стефанската мечта, родила се на 19 февруари / 3 март 1878 г. не е изгубила своя смисъл и днес, дори и да не го осъзнаваме… Сто и четиридесет години след завръщането на България на политическата карта нашият Трети март се нуждае от осмисляне като национален празник, но и като Ден за разсмисъл – кои сме, защо сме такива, какви трябва да бъдем.
