Бойко Илиев е театрален и филмов режисьор. Завършил е в НАТФИЗ актьорско майсторство и театрална режисура, а в Нов български университет – филмова и телевизионна режисура.
Бил е актьор и режисьор в Шумен, Пазарджик, Монтана, Велико Търново, Младежки театър „Николай Бинев” (2000-2006). Поставял е в повечето български театри, включително и в Народния театър „Иван Вазов”, а също така и в Учебния театър при НАТФИЗ. Има много постановки на опери, оперети и мюзикли.
През 1988 г. създава в София първия частен театър „Диалог”, който през годините развива значима творческа дейност. По-късно, през 2015 г., създава нов частен театър – „Нов театър – НДК“.
Режисьор и продуцент на документални филми и поредици: „Нежната власт”, „Апостолите”, „Политическите убийства”, „Светът и ние”, както и на няколко художествено-документални и игрални филма: „Само ти, солдатино, чудесни”, „Кажи здравей на татко”, „Бродещи души”, „Пеперудите са свободни”, „Чужденецът” и др.
Господин Илиев, разкажете ни какво подготвяте за 5-годишнината от създаването на „Нов театър – НДК”? Какво могат да очакват Вашите зрители в афиша Ви?
Един спектакъл, който създадох преди година и половина във връзка с усещането ни за онова, което се случва в България – това е „Антихрист” по Емилиян Станев. Един спектакъл, в който вложихме много енергия, много ентусиазъм и много любов. Емилиян Станев, с чиито произведения аз вече от много време се занимавам. Неговите произведения ги преоткривам. След „Крадецът на праскови” в Народния театър, „Антихрист”, „Търновската царица” наскоро също направих. Така че „Антихристът” е заглавието, с което отбелязваме тази годишнина от създаването на Нов театър – НДК, който започнахме точно преди 5 години, на 9 март, с „Амадеус Моцарт” на Питър Шафър и Форман – един спектакъл, с който се опитах да направя един поклон и посока да давам на този театър, който създадохме, в който ми се иска онзи театър и духовно средище, което навлиза в дълбините на нашето съзнание, в което се опитваме да намерим себе си, да се опрем на традиция, на онова, което носим като хора – едно човеколюбиво изкуство. Затова и през годините защитавах особено българската драматургия, класическата българска литература, пресъздавайки на сцена определени новели, романи и т.н. Тоест, опитвам се този театър „Нов театър – НКД” да бъде наистина едно средище на българската култура.
Във връзка с коронавируса смятате ли, че беше справедливо културните събития да бъдат отменяни, докато същевременно хората можеха да посещават обществени места, където също има ?
Аз реагирах много остро. Обадиха ми се от министерството и от ръководството на НДК да спрат спектаклите точно на 8-и март, когато имахме спектакъл – „Усещане за любов”, който трябваше да се състои. И така получих това съобщение и го възприех малко шокиращо и реагирах много остро. Така постепенно, разбира се, емоциите отстъпват пред реалността. Тази реалност, според мен, продължава да бъде изключително виртуална и неадекватна, но може би това е урок за това, което се случва с нас в този глобален свят. Урок, от който мисля, че е хубаво да си вземем мерките. Тоест, това, че някъде по света нещо се случва и се реагира по определен начин не значи това автоматично да стане и в България. Това разпадане на държавите, на държавността понякога, вследствие на разпадането на привличането ни към общоевропейския съюз, което си има своите предимства, разбира се, има си и своите недостатъци. И според мен, политиците би трябвало да си извадят поука от тази пандемия, вече обявена от СЗО, и да се съсредоточат, както аз се опитах да се съсредоточа в моя театър, Нов театър – НДК, да се съсредоточа върху себе си, върху онези проблеми, които всички онези проблеми, които ние усещаме с кожата си, с душата си, със сърцето си и в тази общност, която сме създали като националност, като нация, да се опитаме да ги решаваме и да вървим напред. Ние не можем да бъдем остров, разбира се, в глобалното море, но можем да запазим някаква своя идентичност, иначе да отидем в следващия 22. в., който може би ще бъде пълна роботизация и няма да има значение кой си и откъде си, човек или някакъв хуманоид, това може би е бъдещето, не знам, не искам дори да знам. Искам този ден, в този мой живот, кратък, изключително кратък, да бъде смислен, да бъде адекватен, да бъде логичен, а не абсурден. Защото ние в момента съществуваме в една абсурдна ситуация. Реалността, като че ли отсъства и има една виртуална реалност, на която ние реагираме, а не на онова, което реално наистина се случва.
Как реагират хората на тази забрана по Ваши наблюдения?
Ами имаше най-вече съжаление. Да, има разбиране, но то постепенно става все по-голямо разбирането, защото ни засипват решенията, които се взимат отвсякъде. Все по-трудно човек успява да запази хладнокръвие. Опитвам се и за да го запазя,но постоянните сигнали, които се дават от най-високо ниво, които се предават към другите хора.
Аз вчера се разхождам тук, на НДК, прекрасно време хората наистина излезли и си казвам, ако съществувахме в друга реалност преди 2 века, никой от тези хора нямаше да разбере, че има такъв вирус. Те щяха да съществуват щастливи, усмихнати, щяха да живеят живота си. Това, че някъде нещо се случва в този свят, не значи, че то се случва с нас. То може да ни настигне, но може и да ни подмине, а ние предварително решаваме, че то ще ни настигне. Този пиетет към лошото, към страшното, този мазохизъм, който явно е в човешката природа, възбуден, той предизвиква шок,той предизвиква стрес. Така има една народна мъдрост: „Това, за което много мислиш, наистина идва.” Така че аз много бих искал, на себе си да дам кураж, ако мога и на другите хора, разбира се, че светът не е толкова лош и страшен и нашият живот не трябва да го спираме. Разбира се, превантивни мерки трябва да се взимат – онези, които са логични и това е хубаво, че обръщаме малко повече внимание на хигиената и на взаимоотношения и на битовата хигиена, което е чудесно, тъй като България е със занижена хигиена, знаем какъв ни е манталитета – малко немарлив. Така че това е хубав отклик от цялата тази истерия, но истерията, която води до масова психоза, мисля, че няма да доведе до добре и дано светът успее да се отърси по-бързо от това чудо, което аз не мога да нарека с някакво име. То е чудо може би на тази виртуална реалност, която сме си създали сами.
По какъв начин предвиждате, че тази ситуация ще се отрази на нов театър на НДК? И ще доведе ли това според Вас до фалити на по-малките частни театри у нас?
Ами това е пагубно. Ние просто съществуваме на базата на това, което създаваме като художествен продукт и влезлия зрител със своя билет отдава почит на това, което ние създаваме и с това и ние успяваме и битово да съществуваме. Сега при спрян театър и особено за артистите, които са на свободна практика, това е пагубно. Тях ги няма във финансовите разчети. Да, Министерството на културата ще даде някакви заплати на държавните театри, защото това по закон е задължено и го има в бюджета, но на частните, на свободните артисти, на онези, които всъщност до голяма степен, макар че не се приема в културното пространство, изкарват заплатите на щатните артисти, тъй като свободните артисти са тези артисти, които са най-популярни, те затова са и свободни, защото могат да си го позволят и защото могат да договарят своите условия за игра и по този начин съществуват и по този начин подкрепят и колегите си от държавните театри.
Този раздел всъщност от българската култура е много сериозен във финансово отношение, макар че не се признава и от Министерството на културата, по никакъв начин не съществува в никакви разчети и т.н. Тоест като че ли го няма, но реално съществува много повече от онзи, който уж го има. В този смисъл ние сме изправени до стената, като се казва. Тук, в НДК, също съм задължен да си плащам наем, парното продължава да работи, макар че е намалено. Тоест държавата, взимайки тези мерки трябва да помисли и за опити за компенсация, спирайки много отрасли и намалявайки интензитета им, това ще се отрази естествено и на бюджета. Тоест, това води до един срив. Дано тази апокалиптична картина да няма тези размери, които се усеща, че може да има. Така че, българския театър би трябвало да отдаде по някакъв начин дължимото на тези, които наистина съществуват, защото не могат без това, което правят, а не само тези, които са така нареченият щат.
Заради извънредното положение, което предстои да се обяви в страната, смятате ли, че за да се опазят държавните театри, трябва да се промени формулата, по която се получава държавна субсидия. Тъй като е известно, че за да получават субсидия, театрите трябва да отбелязват приходи, а такива в момента няма как да има.
Потърпевши са държавните театри, тъй като са на делегиран бюджет. Формираха те някаква печалба, раздаваха ДМС-та, което, при тази ситуация, не могат да си позволят. Тоест, тази система отключва проблема, тази методика, която от години съществува за субсидиране на българския театър. Тоест, субсидира се на базата на влязъл зрител с продаден билет.
Аз вече 30 години се боря да се промени тази методика, но така и не се променя. Статуквото така остава едно и също. Явно, че инерционните сили са много силни да си запазим и малкото, което имаме. Държавните театри са 52. Те си останаха колкото си бяха и преди 10 ноември. Тоест, не се отчита художественият продукт и то за какво е създаден, как е създаден, а се отчита влезлият зрител. Да, това трябва да се отчита, но трябва да знаем защо се прави този продукт, кому е нужен.
Затова би трябвало да се промени цялата методика, за съжаление, това не се случва много години. Правиха някакви опити през годините, но винаги остава тази затворена система. Няма субсидиране на художествения продукт. Държавата дава определен ресурс на определения директор, но този директор трябва да има ясни задължения и ясни права. Не просто да ги дадем. На този етап е „даваме”, за да съществува театърът въобще. Той няма смисъл да съществува по този начин, има смисъл от него, ако хората имат нужда от него.
Държавата, със своята политика, би трябвало да каже „да, той съществува днес, заради еди какво си”. Театърът е днес. Той има смисъл само, ако днес влязат тези хора и представлението се случи днес. То никога няма да се повтори, това е смисълът. Затова умира бързо. Щом той се случва тук и сега, той трябва да реагира на конкретната ситуация, на това общество, което го е създало. Това трябва да се усеща от артиста, от цялата административна структура, която управлява този процес и това да се стимулира, чрез тази политика. А не просто така, да не вдигат шум определени гилдии, които отиват под прозорците на властта и започват да скандират за своите заплати. Тази система отдавна трябваше да умре, ако искаме да се сравняваме с другите страни, с които постоянно се равняваме. Но в културата изобщо ни няма. Този принцип, който е във Франция и Англия, тук го няма. Така че, дано пък това да е сигнал за промяна и във финансово-административните отношения в културата.
