На снимката: Димитър Маринов

Димитър Маринов се превърна в нарицателно за български успех, особено след като на „Оскарите“ се яви с българско знаменце във вътрешното джобче на сакото. До такава степен успехът се оказва свързан с името му, че режисьорът на игралния филм „Снимка с Юки“ Лъчезар Аврамов счете за нужно да обясни, че го бил поканил за ролята на следователя много преди появата му на червения килим в Холивуд. Един вид не използвам вълната на славата, просто потенциалът му като актьор е огромен и аз бях достатъчно находчив и проницателен, за да го усетя. Тъй да се каже, успехът някак се появява в наличност още преди да е регистриран повсеместно.

Какъв е този успех обаче? И защо точно Димитър Маринов стана негов символ? Дотам, че отвсякъде изниква: „Отвориш консерва с копърка и оттам – Димитър Маринов!“, както пише един, хванал байгън от шумотевицата и пукотевицата.

Най-напред роля изиграха, разбира се, наградите „Оскар“. Българските медии отдавна са ги обявили едва ли не за най-важните филмови отличия, а когато наближи времето за раздаването им, телевизиите се надпреварват да претоплят стари ленти под егидата „Месец на Оскарите“. По тази причина до известна степен от масовото съзнание те се възприемат като едва ли не емблема за съвременното кино и то тъкмо игралното. Да не забравяме: Теодор Ушев със „Сляпата Вайша“ стигна до късия списък в анимацията през 2017 г. и в България се вдигна тупурдия, но сякаш повече между интелектуалните среди, не сред широките народни маси. Вежди Рашидов дори реторично попита кой пък е този Теодор Ушев и какви успехи има; тоест анимация – голям праз, друго си е пълнометражен игрален филм. Да не споменавам, че анимацията е и по български автор, по-друго си е да са американци сценаристите – по-значимо и по-глобално звучи… Тъкмо фактът, че заради участието си в „Зелената книга“ Димитър Маринов „става първият български актьор, качил се на сцената на „Оскарите“ (цитат от Уикипедия – бързо се спретнаха нашите уики-райтъри), натежава. Наградите са голям форум, планетарен, някои са петимни само да ги видят в залата, за сцената даже не мечтаят. Докато на един българин се случи! Американската и българските мечти се сляха, звездният флаг и трибагреникът се сдружиха, американската изключителност се оказа близка до българските копнения. Ха иди речи сега, че няма чудеса!

Второто е Америка, Обетованата земя. Знаем колко българи през 90-те поеха отвъд Атлантика, за да търсят тъкмо американската мечта. Знаем и колко от тях изобщо не успяха да я намерят. И изпаднаха в пълно отчаяние като актрисата Мариана Димитрова например. Всеки познава някого, който е бил там и се е върнал; всеки познава някого, който е още там, но не му е баш по мерак и мярка. А тук обратният пример: не само продължава да е там, но и е признат, търсен, сполучил. В съзнанието на българина да живееш в Щатите си е само по себе си късмет, пък ако има отгоре – то си е направо „примоция“, както се казва в известния виц. Не напразно „Снимка с Юки“ е по разказ на Мирослав Пенков – друг българин, който е успял в Америка. Самият Димитър Маринов го изяснява: „29 години по-късно мога да гарантирам, че от моя гледна точка все още няма друга държава, която да ти дава възможност да работиш, да се опитваш като Щатите“. Така че той се явява и онова крачещо доказателство за всички, които си мечтаят да зарежат „скапаната ни държава“ и да заминат да дирят щастието другаде. Което евентуално щастие не само си има име, но и дава интервюта, че и по телевизията го показват. Може значи, не е чак толкова безнадеждно, щом той е могъл, и аз ще!…

Накрая идва националната гордост. Българите обичаме да се бием в гърдите, че този наш сънародник направил това, оня – онова, пък трети – нещо трето. Джон Атанасов е добър пример, но има още толкова, сред които Асен Йорданов, самолетостроителят, е може би най-познат. Да, има сред нас присмехулници, които се чудят на подобно припознаване, но те го правят, защото изобщо не познават психиката на българина: тя е психика на човек, излязъл от задругата и донякъде отъждествяващ се с нея, макар тя отдавна да е изчезнала. Прочее, за задругата може много да се прочете и оттам отлично да се разбере „защо сме такива“ в етнографските изследвания на съименника на актьора, българския народоизследовател Димитър Маринов. Оттук идват тези приравнявания и усещания, че прочутият българин не ми е чужд, напротив – свой е, мой е, наш е. Ние заедно с Кобрата излизаме на ринга, заедно с Димитър Бербатов играем за „Манчестър Юнайтед“, Златната топка на Камата е и наша Златна топка… Е, не пеем масово заедно със Соня Йончева или с Александрина Пендачанска, нито свирим заедно с Албена Данаилова и Людмил Ангелов, макар че някои от нас правят и това – тези, които знаят кои са. Дълбоко в себе си ние копнеем по изгубената задруга; ако щете, точно този копнеж по някакъв начин е в основата на нашия навик да се спасяваме поединично: след като задругата е изчезнала, няма на кого да се опра освен на себе си – близките ги няма, отсъстват. Впрочем, нали помните, че за българина в едно общоевропейско изследване най-важно се оказа именно семейството? Е, Димитър Маринов е от семейството – наш брат, наш близък. След като е от нашата родина, няма как да не ни е роднина, а след като ни е роднина – радваме му се. Радваме му се и се гордеем: човек от семейството е успял, издигнал се е и напредва.

Давай, Митко, давай, братовчеде!

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!