Една от водещите характеристики на българския политически живот през последните три години са постоянните остри словесни престрелки между президента Румен Радев и премиера Бойко Борисов. Някои наблюдатели дори говорят за „война между институциите”, което – поне засега – е твърде преувеличено. Техните отношения от самото начало тръгнаха зле по обясними причини.
Единствената, и то болезнена по мащабите си електорална загуба на Борисов бе причинена именно от Радев, а премиера не е от хората, които забравят пораженията и униженията. От друга страна, в лицето на новия президент Борисов, а и цялата политическа класа получиха непознат тип опонент – човек, който нито заради страх, нито заради сделки е готов да премълчава или лицемерничи. Някои се възхищават от този стил на президента, други смятат, че това е негова слабост, породена от „липса на политически опит”. Времето ще покаже.
При създалите се отношения и вероятните тенденции на политическата динамика едва ли може да се очаква траен мир между двамата – по-скоро единият в крайна сметка ще спечели за сметка на другия. Това е тема на друг анализ. За мен обаче е по-важно да потърсим корените на сблъсъците по „фронтовата линия „Дондуков”, защото днешната конфликтност между президент и премиер съвсем не е без прецеденти. Напротив, за нея има базисни конституционни и политически причини, заложени в доста сбърканата конструкция на българската държавност от годините на прехода.
Наистина, периодичното изостряне на отношенията между президент и министър-председател неведнъж е нажежавало пределно публичната атмосфера То не е било плод само на индивидуални психологически особености или сложни междуличностни отношения. Причините са трайни, както се казва, системни и това обяснява обстоятелството, че проблемите са възниквали при почти всички „двойки” от двете страни на „Дондуков. Изключение правят управлението на покойния проф. Любен Беров, който бе удивително благ човек и нямаше никакви политически амбиции, както и, по разбираеми причини, кратките мандати на служебните кабинети.
Първата, фундаментална причина за периодичните схватки между президент и премиер е самата уредба на начина на издигане и избиране на българския президент, както на неговите правомощия. Както се казва:
Нищо лично, просто Конституция
Именно несъвършената, непълна конституционна рамка, а не толкова субективното желание тласкат българските президенти към някаква собствена, относително самостоятелна линия на поведение. Дори да иска, президентът не може да остане партийна пионка, друг е въпросът, че и в тази институция истинският апетит за власт идва с яденето.
Обикновено се подчертава значението на прекия избор на държавния глава от народа като фактор, който подсилва претенциите му за по-важна политическа роля. В такива случаи всички български президенти употребяват клишето „няма да се крия зад ограничените формални правомощия”. Проблемът е реален, но съществува и друго, условно казано огледално усложнение. Когато ситуацията стане напечена, почти всички български президенти наистина са се изкушавали да използва като алиби за пасивността си „тясната конституционна дрешка”; Радев е първото изключение от това правило.
Пред българския президент неведнъж е изниквало едно принципно предизвикателство – необходимостта в определени ситуации да вземе страна, а това традиционно се интерпретира като отстъпление от и дори нарушение на неговата „надпартийност” и изискването на бъде обединител на нацията. Именно това са най-тиражираните критики към Румен Радев. В такова положение са попадали и Желю Желев, и Петър Стоянов, но при тях политическата ситуация и съотношението на партийните сили, както и общите нагласи в обществото направиха избора им не толкова драматичен. Защото ставаше за ясни и прости (или изглеждащи прости) дилеми с ясен, дори предизвестен изход.
А взимането на страна в българската политика най-често означава държавният глава да застане ясно било до премиера, било срещу него. Кое от двете ще се осъществи, зависи от конкретния проблем, но има и други значими фактори.
Втората група причини за конфликтите между президенти и премиери са свързани с партийно-политическите обвързаности.
Всеки български президент (до Радев) е бил или лидер на партия (Желев, Първанов), или избран с подкрепата на партийния лидер (Стоянов, Плевнелиев). Ако държавният глава заеме критична позиция по конкретна стъпка или по цялостната политика на правителството, това автоматично го сблъсква с премиера, който е или лидер на излъчилата го партия (Желев при правителството на Филип Димитров, Стоянов, донякъде Първанов при тройната коалиция), или лидер на основните партийни опоненти (Желев при Жан Виденов, Първанов при Борисов, Плевнелиев при Орешарски).
Разбира се, има разлика дали президентът ще бъде обозначен като „враг с партиен билет” или „оръдие на политическия противник”. Но по същество той се превръща във враг, независимо дали е прав или не.
Още по-сложни отенъци възникват при подчертано авторитарните партии и лидери, където опълчването на президента се приема като посегателство срещу „свещената власт на вожда-слънце”. Ако си припомним как Борисов чукаше по челото Плевнелиев в нощта на неговата изборна победа, можем само да гадаем какво би направил, ако този президент се бе опитал да изрече дори малка част от думите на Румен Радев.
Понякога политическата позиция на президента се превръща в част от механизма на сложни вътрешнокоалиционни отношения.
Това се случи при управлението на кабинета „Борисов 2” – Реформаторският блок се опитваше (не много сръчно) да притиска ГЕРБ и лично Борисов, като демонстрираше подкрепа за Плевнелиев. Лидерът на ДСБ Радан Кънев например заяви, че е възможно правомощията на президента да бъдат разширени и подчерта, че той е „една от наистина овластените фигури с голяма роля в управлението на правосъдието”. На всичкото отгоре реформаторите демонстрираха явна подкрепа за втори мандат на тогавашния президент. Дори Кънев от името на Борисов обяви, че „твърдо премиерът няма никакво намерение да се кандидатира за президент” и обвърза номинацията с доверието между партиите от управляващата коалиция.
Ясно е, че Кънев и реформаторите като цяло предприеха тази маневра не от уважение към Плевнелиев или като акт на признание за приносите му, а като (не особено труден за разгадаване) ход за постигане на определени цели. Защо това не свърши работа, е друг въпрос. Всеки, който горе-долу разбира Борисов, щеше да се сети, че резултатът ще е обратен.
Разбира се, част от причините за напреженията между „Дондуков” 1 и „Дондуков” 2 са лични, преди всичко в ситуации, вещаещи
Драматични обрати на нечия кариера
По правило президентите се „радикализират”, когато започнат да мислят или за втори мандат, или за някакво по-специално политическо бъдеще. (Тук отново Румен Радев е изключение, тъй като до момента не е направил дори и намек за бъдещи планове.) Между другото, това отчасти е плод на все още недораслата ни политическа култура. Българските политици упорито отказват да разберат, че президентството е последната, а не поредната спирка на политическата кариера. Отчасти това нежелание да се приеме очевидното се дължи на практиката на поста да се излъчват сравнително млади и амбициозни, а не достолепни и помъдрели мъже.
Такъв тип засилване на напрежението наблюдавахме в отношенията между Станишев и Първанов през последните две години от президентството му. Тогава Борисов по същество вярно констатира, че страната е останала без президент – нетолкова, защото Първанов се бе отдал безрезервно на новия си политически проект, а защото бе напълно обсебен от образа на края и от паническото желание за политическо оцеляване.
Същото започна да се развива и като доминанта на отношенията между Плевнелиев и Борисов. Макар да отричаше, след като преполови мандата си, първият видимо бе обзет от терзания какви варианти ще възникнат след година и половина.
Накрая, особено интересни са ситуациите, в които интересите на президент и премиер съвпадат
и те се обединяват (явно или неявно) срещу трети, общ противник. Това бе особено видимо в края на управлението на тройната коалиция. Тогава голямата беда, надвиснала над БСП, която ръководството й не видя, бе в това, че не само Борисов, но и Първанов искаше политическото й омаломощаване, и то по няколко съществени причини.
Първо, защото някой трябваше да поеме вината за ужасните поразии на управлението на тройната коалиция. Първанов, който в началото гордо бранеше политическото си бащинство над триадата, накрая започна да търси всякакви начини да се дистанцира от нея. Второ, защото бъдещата му политическа кариера бе невъзможна при силна БСП, което би означавало по презумпция и силен лидер на партията. Така между Борисов и Първанов се установи средносрочно сътрудничество, чиито видими плодове бяха обрани по-късно (включването на АБВ във второто правителството на Борисов).
Различията и дори конфликтите между президент и премиер не са нещо ненормално и дори не са задължително вредни за политическата система и обществото. Важно е всеки от първите мъже на страната да изразява ясно позицията си, да я аргументира и най-вече – да е загрижен не от личната си кариера, а от интересите на нацията. Сигурно звучи наивно, и точно в това ни е проблемът.
А в края на краищата, времето доказва кой е бил прав. Така ще стане и при противопоставянето между Радев и Борисов.
