Пред последната седмица еуфоричните емоции дойдоха в повече. Вярно е, че България поема за пръв път председателството на Съвета на Европейския съюз, но си направих труда да проуча какво е било положението в другите страни от Централна и Източна Европа, когато са правили своята „премиера“. Такава превъзбуда не е имало никъде, поне ако се съди по изявленията на официалните лица и коментарите в сериозните медии.

Встъпителните протоколни мероприятия по дефиниция са напудрени, отчасти за да внушат на обществеността впечатлението за особена значимост. Но никой не им отдава особено внимание, още по-малко търси в тях признание за някаква изключителност на страната-домакин. У нас политици, специално наети известни лица „пропагандатори на успеха“ и повечето медии не могат да се успокоят няколко дни, сякаш още не могат да повярват, че наистина членуваме в съюза и че сме поели едно рутинно дежурство, а не сме получили някаква специална награда.

Това, което прави впечатление в добре организирания хор на оптимистите, е строгото спазване на опорната точка, че българското председателство непременно ще бъде успешно. Дано да е така, но още в първата седмица се сблъскваме с един основен проблем – липсата на ясно дефинирани цели и на критерии за това, дали те са изпълнени и в каква степен. Така наречените приоритети са пределно общо формулирани и по-скоро дават някаква ориентировъчна посока на движение, но не и очаквани резултати, които са можем да проверим след шест месеца.

И тъй като все се намира някой да поиска по-конкретен отговор на въпроса какво по-точно искаме да направим, оттук започва ходенето по мъките. След гръмкото анонсиране на всеки „голям приоритет“ започват уговорки и увъртания, общият смисъл на които е, че можем да очакваме не резултати, а обсъждане как те да бъдат постигнати и дори какви въобще да бъдат. Например, под „ясна европейска перспектива за Западните Балкани“ всъщност се има предвид единствено отправяне на послания към страните от региона колко държи на тях Евросъюза и колко важни за бъдещето му (което обаче е доста мъгляво към настоящия момент).

Наистина, има и по-разумни гласове, които откровено разясняват, че максималното, което би могла да постигне България за тези шест месеца по дадения въпрос, е да се опита да убеди страните-членки да приемат темата като реална и постоянна (а не протоколна и мимолетна) точка от дневния ред на Съюза. Но и това е много трудна задача поне по три причини.

Първо, за повечето държави-членки (независимо от дипломатическите декларации) това е периферен въпрос, намиращ се в сянката на много по-важни и неотложни проблеми. Това означава, че ще има размяна на неангажиращи пожелания, но не и практически (дори и малки) стъпки.

Второ, отношенията между отделните страни в региона са много сложни, а проблемите вътре в държавите – далеч от решаване към настоящия момент. Без съществен напредък идеите за общо европейско бъдеще на толкова враждебно настроени държави и общности са не просто налудни, а опасни.

Трето, дори само за началото на сериозен разговор е нужна надеждна концептуална основа и конкретни реалистични инициативи. До момента не е лансирано нищо повече от това ЕС да се върне към Европейския дневен ред за Западните Балкани, приет по време на гръцкото председателство през 2003 г. Но оттогава са изминали почти 15 години – нито светът, нито Европа, нито Балканите са същите. Не е извършена предварителна работа, която да създаде основа дори само за начало на дискусия относно нов документ от този тип.

Това е само един пример. Не по-ясни и по-лесни са повечето от задачите, които наследихме от естонското председателство и тези, които неизбежно ще бъдат добавени по време на нашето (но не от нас). Ако говорим за формализираното изпълнение на тези задачи (т.нар. затваряне на европейски досиета), нещата изглеждат още по-сложни.

Накратко, очертава се откриване и закриване с фанфари и протоколни любезности, а помежду им – общи приказки и стискане на палци да не стане някой гаф. Няма съмнение, че тези, които носят пряка отговорност за работата, ще твърдят, че сме постигнали блестящ успех, критиците им ще изтъкват несвършеното. Дано поне успеем да направим това, което доста добре свършиха повечето от останалите държави от Централна и Източна Европа – задълбочен и критичен анализ на допуснатите слабости, за да не бъдат повтаряни. Но и това е доста съмнително – самокритичността и способността да се извличат поуки от грешките не е типична черта на българската политическа класа.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!